Боян Станиславски — e журналист, преводач и издател; редактор в сайта Барикада, дългогодишен сътрудник на Българско Национално Радио, публикува текстове основно в полски и български издания; автор на англоезичния блог TheBarricade.online. Станиславски редовно участва в подкаста на полската електронна медия Portal STRAJK както и в предаването On the Barricades.За демокрацията в Молдова, за репресиите срещу опозицията и срещу националните и религиозни малцинства – две седмици преди изборите, Боян Станиславски разговаря с Владимир Букарски.
Боян Станиславски: Владимир Валериевич, много се радвам, че можем да разговаряме именно тук, в София, където се срещате с представители на различни политически сили и обществени организации. Благодаря Ви, че намерихте време, въпреки множеството си ангажименти, и за този разговор.
Честно казано, сещам известно затруднение; не съм сигурен откъде точно да започнем, тъй като Молдова почти не присъства в публичното пространство в Източна Европа – било то в България, в Полша или в която и да е друга страна. А ако изобщо се говори за Молдова, то обикновено е чрез повтаряне на клишета от големите медии. Ето защо бих искал да покажем Молдова по различен начин – през Вашите очи като участник в политическия процес в страната.
Нека обаче започнем с Вашата политическа биография. Как изглеждаше Вашият житейски и политически път?
Владимир Букарски: Моят житейски път е, тъй да се каже, едновременно обикновен и необикновен. Израснах в епоха на гигантски промени, аз съм дете на краха и разпада на нашата велика страна – Съветския съюз, а заедно с него и на целия Източен блок.
Роден съм в Кишинев, в Молдавската ССР. Моето детство премина в може би най-добрия период от историята на нашата родина, но впоследствие започнаха бурни и разрушителни процеси. По вина на много политици нашата велика родина и нашият свят се разпаднаха. Моята младост – ученическите и студентските години – се падна именно в този бурен период.
След като завърших средното си образование, учих в Московския полиграфически институт. После няколко години живях и се обучавах в чужбина. От 2004 година, след завръщането си в Молдова, активно участвам в политическия живот – като експерт, анализатор, но и като деятел, като човек, който иска да променя света към по-добро и да защитава нашата цивилизационна среда, нашите културни и политически постижения, нашето наследство, което възприемам не само през призмата на социалистическото минало, но и като част от православната цивилизация. Това е и причината за моето посещение в България. Много държа нашите народи да възстановят близките си отношения. И не говоря само за политика или търговско сътрудничество, а и за това да се сближим на основата на общи ценности и заедно да се противопоставим на онези, които ги подкопават – нашите светини в смисъл на култура, цивилизация и вяра, но и нашата политическа идентичност, която трябва да се основава на нашето общо велико минало.
Трябва обаче честно да се каже, че е трудно да се развива такава дейност в международен план, когато пред нас в Молдова все още стои много сериозното предизвикателство да постигнем общонационално обединение и да възстановим пълната държавна функционалност на Молдова. Участвал съм в много политически проекти, а огромното мнозинство от тях, може би дори всички, бяха, макар и косвено, свързани с опитите за решаване на приднестровския конфликт, с усилията за обединение на двата бряга на Днестър на основата на общи ценности. Тук, разбира се, стои въпросът за отношението към Русия. За гражданите на Приднестровието е напълно немислимо да има обединение при условия на изграждане на враждебни отношения с Русия. Особено ако вземем предвид, че организации като „Отворено общество“ са в много голяма степен отговорни за предизвикването на това дълбоко разделение и за неговото поддържане до днес. Разбира се, не става дума само за дядо Сорос, такива фондации и сдружения има още. Просто не може онези, които дирижират и поддържат тези вътрешни разделения, да оформят нашия политически процес, защото това само ще задълбочава отчуждението на Приднестровието. Очевидно е, че мрежата на Сорос беше внедрена в нашата страна, както и в цяла Източна Европа, не за да създава и обединява народите, а за да руши и разделя.
Най-болезненият ми опит през последните години беше това, че в един момент наистина се чувствах като самотен рицар, като някакъв Дон Кихот, когато мнозинството от молдавската общественост просто беше обзето от манията на всяка цена да се присъедини към Европейския съюз. Всички – левица и десница – в хор говореха за евроинтеграцията като за път към земния рай, като за магическа формула!
БС: „Обзета от мания”? Силни думи.
ВБ: С удоволствие ще дам пример за тази именно мания. Представете си, че в Кишинев една от работилниците до гробището беше окачила рекламна табела с надпис „Еврогробове“! Това е равнището на абсурда!
Аз бях един от малцината още от 2004 година, които призоваваха за опомняне. „Стоп! Не знаете накъде вървите. Нищо не знаете за проблемите в това пространство, към което така ентусиазирано се стремите! Най-напред проучете плюсовете и минусите, нека поговорим, а чак след това вземайте решения!”. За съжаление, моят глас беше като вик в пустиня.
Натискът, който се създаде в молдавското обществено мнение, беше толкова силен, че дори хора, които преди това изповядваха напълно различни убеждения, му се поддадоха. Така беше например с бившия президент на Молдова Владимир Воронин, комунист, който дойде на власт с лозунги за възстановяване на общото пространство за политическо и икономическо сътрудничество и, общо взето, приятелство с Русия. Но след като зае поста, рязко промени политическия курс – именно в посока на този, да го наречем, агресивен еврооптимизъм.
Марк Ткачук, известен молдовски левичар-интелектуалец, тогава се превърна в главния идеолог на това проевропейско безумие, макар че вече беше ясно за всички, че това е неолиберален проект. Как тогава съчетаваше това със своите декларирани идеологически цели, за мен остава загадка. И не само това. До днес не се е отрекъл от него. В момента участва в друг проект, който нарича „умерена евроинтеграция“.
БС: Да преминем към актуалните въпроси: моля, разкажете за политическия проект и коалицията, която днес представлявате.
ВБ: Става дума за обединение, извинявам се за клишето, на всички здравомислещи сили, тоест на тези, които искат да запазят Молдова като независима, суверенна, православна държава на картата на света. Сили, които не приемат нашата страна да бъде погълната, въпреки огромната съпротива в страната, от това евроб глобалистко чудовище. Които искат преди всичко решенията, засягащи живота на нашето общество, бъдещето на нашите деца и внуци, да се вземат в Кишинев, а не в Брюксел, Париж, Лондон или други западни столици. Вече повече от 20 години – а особено през последните пет – сме тласкани в тази посока. Днес ни управляват компрадорски марионетки на Колективния Запад, които просто изпълняват чужда воля.
В нашия политически блок, чийто гръбнак са двете партии – комунистическата и социалистическата – сили обединиха и двама бивши президенти – Игор Додон и Владимир Воронин. Разбира се, всеки от тях е допускал грешки и двамата имат доста грехове зад гърба си, за които бих могъл да говоря тук с часове, но не може да не се отбележи, че по време на тяхното управление Молдова запази своята самостоятелност и беше суверенна държава.
Към този проект се присъедини и бившата лидерка на Гагаузия Ирина Влах. Не зная доколко тази информация е известна извън Молдова, но трябва да се подчертае, че гагаузката автономия е сериозно застрашена. По някаква странна случайност не се чуват виковете на професионалните защитници на човешките права, когато те очевидно и брутално се нарушават в Гагаузия. Настоящата башканка Евгения Гуцул, майка на две деца, беше наскоро арестувана от режима на Мая Санду и осъдена на седем години затвор в рамките на една политико-съдебна „показуха“.
Освен това към нашата коалиция се присъедини и бившият министър-председател Василе Търлев. Нашата цел е обединение на всички здравомислещи и конструктивни сили, които искат запазването на независимата, суверенна и неутрална Република Молдова – държава, която върви по свой собствен път, в съответствие със законите, приети в Кишинев, а не в Брюксел, и в съответствие с волята на молдавския народ, а не на чуждестранни чиновници.
БС: Добре. След като използвахте израза „режимът на Мая Санду“, не мога да не Ви попитам как изглеждат днес в Молдова политическите репресии срещу опозицията, опозиционните или независимите медии?
ВБ: Да започнем оттам, че когато Мая Санду – сегашната президентка на Молдова – дойде на власт, тя почти веднага започна политически репресии срещу всичките си противници. На първо място срещу бившия президент Игор Додон, който загуби изборите. Разбира се, имаше обективни причини за неговото поражение, като например пандемията. Но той, когато беше на власт, никога не си позволи репресии срещу опонентите. Санду обаче, веднага след встъпването си в длъжност – в деня на рождения си ден, между другото – издаде заповед за ареста на Додон. Той беше обвинен по няколко дела, свързани със събития отпреди петнадесет години! Повечето от тези обвинения се разпаднаха още преди да стигнат до съда.
Освен това той беше подложен на масирана кампания от клевети.
И не само той, но и членове на неговото семейство, преди всичко майка му – жена на над 70 години, която беше тормозена и унижавана от агресивни улични хулигани. Ние ги наричаме „сектата на свидетелите на Мая Санду“.
След това бяха закрити всички опозиционни медии и телевизии. За целта беше използвана куриозната формула „пропаганда чрез мълчание“. Наистина! Тоест ако дадена телевизионна станция не обръщаше достатъчно внимание на войната в Украйна, не говореше за „престъпленията на руските окупатори“ и „диктатурата на Путин“, се смяташе, че „чрез мълчание“ съответната медия взема активно участие в „путинова пропаганда“. По този начин бяха закрити единадесет независими телевизионни станции. Така цялото информационно поле беше прочистено от гледни точки, мнения и коментари, неблагоприятни за Санду и евроатлантизма.
БС: Споменахте, още преди началото на нашия разговор, за абсурдните „вътрешни санкции“ и за забраната на георгиевската лента. За какво става дума и как се прилага това?
ВБ: Много хора бяха обхванати от т.нар. „вътрешни санкции“. Това е поредният абсурд. Гражданин, който има пълни права, без да му бъдат повдигнати обвинения и без съдебен процес, само заради участието му в някакъв политически проект, бива лишен от правото да се кандидатира и да бъде избиран! По този начин множество политици просто бяха блокирани.
Аз лично всяка година, на 9 май – Деня на победата – участвам в инициативата „Безсмъртният полк“ и нося лентата на св. Георги. За мен това не е символ на някаква „агресия на Путин“, а символът, с който моите дядовци са воювали във Великата отечествена война. И двамата ми дядовци са били ранени, а един прадядо е загинал. Те са освобождавали Европа от фашизма и на техните ордени присъства тази лента.
Междувременно парламентарното мнозинство прие закон, който забранява лентата на св. Георги като уж символ на оправдаване на агресия. Това предизвика обществено възмущение. Дейци на социалистическата партия успяха в съда да извоюват, че ако хората я носят в чест на своите предци, това не е никакво оправдаване на агресия. Но въпреки това, на 9 май тази година, когато излязох с тази лента закачена на ризата ми, полицията веднага ме глоби с 4500 леи. Заедно с моите адвокати подадохме жалба и за щастие спечелихме делото.
БС: Има ли още някакви други прояви на правителствена офанзива срещу своите опоненти?
ВБ: В момента тече ожесточена кампания срещу Православната църква. Според изявленията на Санду Църквата в Молдова, понеже е свързана с Московската патриаршия и патриарх Кирил, уж участвала в „хибридна агресия срещу Молдова“. Това означава, че всеки духовник може да бъде репресиран само защото в молитвите си споменава името на патриарх Кирил.
Едновременно с това се засили дейността на антиканоничната Бесарабска митрополия, създадена незаконно от румънската патриаршия. Те вървят точно по стъпките на Украйна – опитват се да превземат храмове. Но молдавското общество е по-религиозно и по-решително в защитата на своите ценности. Имаше опит за превземане на църквата в село Гринауци. Там самите енориаши, етнически молдовци, за да бъде ясно, защитиха своя храм.
Що се отнася до малцинствата, то в контекста на моето пребиваване в България не мога да не разкажа за съдбата на етническите българи в нашата страна.
Те живеят там от XIX век, когато са намерили убежище в Бесарабия от турците, които извършваха геноцид над българите и цялото православно население. Нашите българи са част от молдавското общество, участват в политическия живот като пълноправни граждани, а в сърцата си носят благодарност и помнят кой ги е спасил – Русия и руските войници през XIX век, когато обявиха война на Турция и се сражаваха за свободата на балканските народи.
Днес обаче бесарабските българи са обект на клевети, защото подкрепят сили, неудобни за властта. Те гласуват за партии, които искат да водят адекватна вътрешна и външна политика, залагайки между другото на сътрудничество с Русия. Бившият кмет на Тараклия, българинът Вячеслав Лупов, само защото, макар и много косвено, е участвал в проект на Илан Шор, също беше обхванат от „вътрешните санкции“. Изобщо целият район Тараклия е обвиняван, че е „проруски“. По подобен начин и жителите на Гагаузия – наричат ги „политически корумпирани“.
Имаме и политици като Оазу Нантои и Анатол Църану. Последният стигна дотам да заяви, че всички етнически малцинства в Молдова, включително българите, били „дисфункционални малцинства“. Защо? Защото не гласуват за прозападната партия ПАС, а за опозицията.
Така изглежда ситуацията в Молдова седмица преди изборите.