Aвтор: Габриел Рокхил
Източник: The Philosophical Salon
URL: https://thephilosophicalsalon.com/foucault-the-faux-radical/
Превод: Екип на Комета.бг
Радикалният рекуператор
Птолемей конструира изключително сложен модел на Вселената, за да приведе всички емпирични данни в съответствие с едно централно, погрешно предположение, а именно, че Земята е в центъра. Както ще видим, Мишел Фуко има подобен принос към съвременните социални науки.
След десетилетия на работа върху и извън наследството на Фуко, което първоначално ме привлече – както и много други – заради очевидната му материалистична строгост, привидния радикален историзъм и предполагаемата политическа транспективност, с годините ми става все по-ясно, че цялата организираща рамка на неговите истории е фундаментално погрешна. [1] Подобно на Птолемей, той е построил сложна орнаментика с много сложни и красиви детайли, които функционират в условията на впечатляваща вътрешна логика, но чиято цел е да разработи модел на света, като предварително изключва или значително омаловажава най-фундаменталната му характеристика: глобалния капитализъм с всичките му съставни части, включително империализма, колониализма, класовата борба, екологичното унищожение, разделението на труда по пол и домашното робство, расовата експлоатация и потисничество, и т.н.
Отхвърляйки Коперниканската революция, извършена от марксизма, който чрез материалистически анализ показа, че капитализмът е тотализираща система и основна движеща сила на организацията на съвременния свят, Фуко се поставя в положение да не може да обясни адекватно в материалистически план защо точно системите, които се опитва да опише, са се появили, каква е тяхната точна функция в рамките на социалната реалност или как те могат да бъдат трансформирани.
Привързан към мироглед, враждебен към обяснителната и трансформиращата сила на историческия материализъм, той можеше само в най-добрия случай да добави допълнителни орбити или обекти към своята орнаментика с надеждата, че култът към усложняването ще примами и обърка интелектуалците, като по този начин ще отклони вниманието им от дълбоката липса на това, което Майкъл Паренти нарича радикален анализ.
Една от причините за това е, че подобно на много свои колеги френски теоретици, Фуко е бил обзет от интензивен стремеж да разграничи работата си от тази на предходните форми на познание, както и от изследванията на своите конкуренти на така наречения пазар на идеи. Затова в научните му трудове се отдава много голямо значение на идиосинкратичните обяснения, концептуалните новости и неологизмите. Вместо да се опира и да допринася за по-нататъшното развитие на колективните традиции на производство на знание, марката Фуко излага нови истории, които са уникални за неговата индивидуална визия за миналото и са продаваеми като такива.
Макар че със сигурност е вярно, че те включват различни елементи от материалната история и че той е заимствал и адаптирал много от най-задълбочените си прозрения от марксистката традиция, те винаги са съчетани в уникални концептуални конфигурации, които носят неговото единствено имприматур. Епистемата, например, е представена като много по-изтънчен, т.е. идеалистически, начин за обсъждане на идеологията. Властта е представена като по-урбанистичен – защото е мъгляв и несвързан с класовата борба – начин за описание на това, което Луи Алтюсер нарича материалистическа концепция за идеологията. Археологията и генеалогията се стремят да оспорят територията, заета от историческия материализъм, отчасти като свеждат сложните истории на марксизма до груба карикатура[2].
Дискурсивната практика на критиката се издига като дребнобуржоазен морален авторитет, който е уникално способен да ни спаси от безразсъдното впускане в революционната теория и практика.
Ако се признаеше, че Фуко е бил инструментализиран интелектуалец, чиято капиталистическа теоретична практика безпроблемно се е съчетавала с нуждите на глобалната теоретична индустрия в момент, когато се поставяше акцент върху популяризирането на френските теоретици, обърнали гръб на Червената заплаха, тогава голяма част от тази статия би била излишна. Въпреки това Фуко често се възприема като радикал, защото уж е поставил под въпрос самите основи на западната цивилизация и е оспорил доминиращите исторически митове за развитието на разума, истината, науката, медицината, наказанието, сексуалността и т.н. Нещо повече, тези, които се представят за последоватери на Фуко, поне в академична среда, понякога се възприемат не само като радикални, но и като много по-радикални от много, ако не и от всички техни предшественици (което се дължи в немалка степен на критиките им към един сламен човек, когото те наричат „Маркс“).
Това е противоречието, което бих искал да изясня и което в никакъв случай не е характерно само за Фуко. Това е противоречието на радикалния рекуператор, т.е. интелектуалецът, който изглежда радикален в определени кръгове, но чиято основна социална функция е да рекуперира истински радикалната критика в рамките на съществуващата система, като по този начин охранява лявата граница на критиката. Това, което ме интересува на първо място, е как работата на Фуко – подобно на тази на други френски теоретици, но често с повече политически размах и исторически усет от Дерида, Дельоз, Лакан и други[3]– играе важна роля в една много по-голяма историческа реконфигурация: голямото идеологическо пренастройване на западната интелигенция, която прави постепенна, но решителна крачка надясно, като се дистанцира от антикапиталистическата революционна политика. За да се види как този процес се развива в случая на Фуко, който, разбира се, включва безброй сили и в никакъв случай не се дължи само на него, ще бъде полезно да се очертае и контекстуализира еволюцията на неговата меркурианска политика. Това ще ни позволи да изведем на преден план ясен модел и да идентифицираме човека зад многото маски.
Аристократичен радикализъм
В ранните си години, когато по-голямата част от френската интелигенция е марксистка, Фуко си спечелва репутацията на „яростен антикомунист“ според биографа му Дидие Ерибон[4]. Това се случва след Втората световна война, когато Съветският съюз е победил нацизма, а комунизмът се радва на изключително широка подкрепа във Франция. Така непосредственият му исторически контекст е такъв, в който десницата е дискредитирана в огромна степен поради сътрудничеството си с нацистите, а антикапиталистическата левица е в апогея си поради успеха на световноисторическата си битка срещу фашизма. Вярно е, че в студентските си години Фуко, израснал в донякъде консервативно семейство от висшата средна класа, за кратко е бил обхванат от тази следвоенна лява вълна. Под влиянието на Алтюсер той дори се присъединява за няколко месеца към Френската комунистическа партия. Въпреки това, според друг негов биограф, Дейвид Мейси, участието му е било широко признато като неангажиращо и се е отличавало с липса на сериозност.
Самият Фуко по-късно описва политическата си позиция по онова време с оксиморонния израз „ницшеански марксизъм“.
Ницше, разбира се, е бил яростен антимарксист и многократно е защитавал естественото превъзходство на господстващата раса, като същевременно е злепоставял онези, които са се опитвали да преодолеят социалното и икономическото неравенство.
Въпреки че някои от ранните работи на Фуко носят отпечатъка на неговото колебливо и предпазливо обвързване с марксизма, и по-специално с влиянието на Алтюсер, през 60-те години той се обявява много категорично срещу марксистката традиция. Преди 1968 г., според Бернар Жендрон, „той има репутацията на снизходително аполитичен, яростен критик на Френската комунистическа партия […], технократ-голист и отрицател на силата на човешката воля. “[5 ] В „Редът на нещата“ (1966 г.), която го катапултира в светлината на прожекторите, той обявява, че марксизмът, далеч от това да въведе някакъв реален разрив в историята или да предложи радикален обрат, се е появил безпроблемно в рамките на – и ерезултат от – същата епистемологична конфигурация като буржоазната икономика. Привидното им противопоставяне от материалистическа гледна точка е само повърхностна илюзия за Фуко.
В една класическа идеалистическа инверсия историческият материализъм по този начин е интегриран в система от идеи, на която е даден статут на основен двигател.
Нещо повече, Фуко добавя, в едно лишено от каквито и да било материални доказателства изказване ex-cathedra, че марксизмът е като риба във вода през XIX век, но навсякъде другаде „спира да диша“[6 ]. Накратко, марксизмът е жива теория, която умира веднага след като успява да промени материално света чрез антикапиталистическите революции на XX век. Смисълът, изглежда, е бил да се интерпретира светът, а не да се променя, и полетът към практиката е изисквал връщане към интелектуалния ред.
Не е изненадващо, че реакционната и идеалистична позиция на Фуко предизвиква сериозен публичен дебат с двама от най-видните марксистки интелектуалци във Франция по онова време: Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар. Авторът на „Редът на нещата “ категорично заявява, че Сартр като марксист е човек от XIX век, чийто опит – подобно на риба на сухо – да мисли XX век е „великолепен и жалък“[7 ]. Отдавайки се на едно от характерните си оракулски изказвания, той стига дотам да го нарече „последният марксист“. [8 ] Сартр и Бовоар отвръщат на огъня, като обясняват, че Фуко е бил последната бариера, която буржоазията е могла да издигне срещу марксизма: неспособна да опровергае материалистическото му обяснение на историята след многобройни опити, тя прибягва – чрез фигурата на Фуко – до това просто да го елиминира, като го изпрати безкомпромисно на бунището на историята.
Докато марксистките интелектуалци като Сартр и Бовоар бяха интернационалисти и участваха в антиколониалните борби, Фуко блажено игнорираше революционните движения за независимост, които бушуваха пред прага на дома му, и почти не се интересуваше от глобалната история на империализма (въпреки че непоколебимо подкрепяше Израел)[9]. „Пренебрегвайки имперския контекст на собствените си теории“, уместно отбелязва Едуард Саид, „Фуко изглежда всъщност представлява едно неудържимо колонизаторско движение, което по парадоксален начин укрепва престижа както на самотния индивидуален учен, така и на системата, която го съдържа“[10].
За да вземем може би най-яркия пример, Фуко „пропуска“ едно от най-големите събития на своето поколение, защото не подкрепя борбата за независимост на Алжир[11]. Въпреки че поне в едно интервю твърди, че това е така, защото по това време е в чужбина (сякаш това пречи на някого да подкрепи движение), той всъщност се връща във Франция през 1960 г., докато войната приключва едва през 1962 г. Тази склонност към ретроактивно и опортюнистично представяне на политическите му симпатии като съответстващи на борби, които той не е подкрепял открито по онова време, се появява неведнъж в биографиите му и е характерна за преориентирането му след 1968 г., както ще видим. По време на терористичните репресии на френската държава срещу алжирското освободително движение Фуко всъщност, по думите на Мейси, е възприел “като цяло положително отношение към справянето на генерала [дьо Гол] със ситуацията в Алжир и към последвалия процес на деколонизация“[12].
Като се има предвид общото отхвърляне от страна на Фуко на антикапиталистическите и антиколониалните борби, както и репутацията му, според Ерибон и други, на човек, който подкрепя дьо Гол и е елитен оператор в мрежите на властта на най-престижните френски институции, може да изглежда донякъде изненадващо, че по-късно той започва да бъде определян като войнстващ левичар. Всъщност Франсин Париенте, асистент на Фуко от 1962 до 1966 г., е записала, че никога не е успяла да повярва на внезапната му промяна към лявото[13]. От историческа гледна точка, голяма част от това е свързано с 1968 г. и фалшивата аналогия, създадена след нея между най-изтъкнатите мислители на 60-те години и събитията, разтърсили тяхното поколение. Макар да е вярно, че работата на Фуко е силно видима в годините преди 1968 г., разбира се, няма доказателства, че тя е допринесла положително за въстанието по някакъв значителен начин. Корнелиус Касториадис категорично заявява, че „Фуко не се е криел от реакционните си позиции до 1968 г.“[14 ] Всъщност Фуко е участвал в правителствената комисия, която е написала Голиските университетски реформи, които са широко признати като една от основните искри за студентския бунт. Той е автор на няколко от подготвителните доклади за комисията и не показва ясни признаци на противопоставяне на реформите, за чието формулиране е помогнал[15 ]. Така че фактът, че той не се включва в движението или в актове на солидарност (тъй като е предимно в чужбина), нито дори изразява публичната си подкрепа за него по това време, не бива да ни изненадва: ако Фуко е бил от някоя страна на барикадите през 1968 г., то това е било от страната, укрепена от голистката държава, на която той покорно е служил.
Вярно е обаче, че краят на 60-те години оказва радикализиращо въздействие върху автора на „Редът на нещата“, като се започне от тунизийското студентско движение през 1967 г., и че това отчасти обяснява публичния му образ на левичар.
Както самият той по-късно многократно заявява, този момент е бил неговият политически сигнал за събуждане и той е бил впечатлен от яркия марксизъм на тунизийските студенти, които дискретно е подкрепял. 16] Когато се завръща във Франция след бунта от 1968 г., той показва признаци на обща симпатия към маоистите, „без да споделя вярата им в културната революция“17]. Тъй като бързо се придвижва наляво, за да се адаптира към новия политически климат, той започва да участва в университетски окупации и обществени мобилизации, отчасти за да си осигури бързо необходимите улични пълномощия според биографите му.
В началото на 70-те години на ХХ в. Фуко е съосновател и ръководител на Групата за информация за затворите ( Groupe d’Information sur les Prisons – GIP), която има за цел да разкрие условията в затворите, като събира и разпространява информация от пряко ангажираните с тях (а не да говори от тяхно име). Тя функционира, по думите на члена Жил Дельоз, „като група, която се опитва да се бори с възраждането на марксизма“, но по друг начин не се характеризира с конкретна идеология или политическа линия (сред членовете ѝ има християни, маоисти и „необвързани“ лица). [18] Макар че ГИП изразява подкрепата си за Джордж Джаксън, фелдмаршал на Партията на черните пантери, като публикува през 1971 г. важна брошура за убийството му в затвора, Фуко любопитно възхвалява ПЧП в личната си кореспонденция за това, че е разработила „стратегически анализ, освободен от марксистката теория на обществото“ (ПЧП обаче е марксистка). [19] Джой Джеймс и Анджела Дейвис остро критикуват Фуко за липсата на разбиране на американската затворническа система, както и за европоцентризма му и заличаването на расовото и половото насилие, изтезанията и терора в съвременния затвор[20].
По онова време Фуко ще осмисли работата си като работа на конкретен интелектуалец, който мобилизира специфичната си експертиза за локални борби за власт в полето на знанието и дискурса, а не като универсален интелектуалец – подобно на Сартр и други марксисти – който претендира, че има достъп до истината и системното описание на реалността. Последната ориентация – редовно внушаваше той, придържайки се към една от най-разпространените и недоказани идеалистически аналогии по онова време – е тотализиращ интелектуален проект, който по някакъв начин е сроден с практиката на „тоталитаризма”. За идеалистите самият акт на мислене на социалната тоталност е практика на тотализиране, а оттам и на „тоталитаризъм“, защото идеите са главните двигатели на историята (и можете да ги използвате за свободно асоцииране между думи, които звучат подобно).
За да избегне този предполагаемо лош начин на мислене, Фуко открито приема академичната специализация, интелектуалния тейлъризъм, който е неразделна част от институционализираното производство на знание в условията на капитала. Той също така насърчава интелектуалците да се съсредоточат върху анонимната, децентрализирана „микрофизика на властта“ в техния местен контекст и по този начин да изоставят проекта за разясняване и борба срещу макрофизиката на властта, действаща в глобалната класова борба. По този начин, със забележително малко изключения, той дава картбланш на големите имперски проекти през живота си. Достатъчно е да сравним така наречената от него „история на настоящето“ с тези, написани от антиимпериалистически интелектуалци като Уилям Блум, Майкъл Паренти или Уолтър Родни, за да видим ясно това.
Въпреки това периодът от края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век представлява връхната точка за ангажираността на Фуко. Той участва в многобройни публични акции, подписва петиции, публично или частно подкрепя конкретни борби и т.н. Макар че „никога не е ставал член на някоя утвърдена политическа организация“ и не е заемал ясна и последователна политическа позиция по отношение на доминиращите леви идеологии, неговата несигурна политика клони към маоистките интелектуални кръгове, в които има и анархистки, либерални и либертариански елементи. [21] Той обаче не става марксист и повечето му грижи – много подобно на либералите – са свързани с конкретни социални проблеми, отделни случаи и морално „непоносимото“, а не със системна критика, която да е вградена в интер националистическа рамка, ориентирана към колективна социална трансформация.
Фуко като цяло пренебрегва екологичното и феминисткото движение, които се разрастват бързо след 1968 г., както и движението за освобождение на гейовете. Макар да симпатизира на последното и да го подкрепя по различни начини, той се отнася с подозрение към войнстващия млад Хомосексуален фронт за революционно действие (FHAR), който си поставя за цел да срине буржоазната и хетеро патриархална държава. Фуко се опасява, че активността на FHAR може да доведе до нови форми на гетоизация, и изразява подкрепата си за по-старата „хомофилска“ организация Arcadie, като приема покана да говори на нейния конгрес през 1979 г. Според един от изтъкнатите членове на FHAR, Ги Хокенгем, Arcadie е била доста буржоазна организация, която е била клуб само за членове и е поставяла голям акцент върху уважителната дискретност. Мейси тълкува решението на Фуко да говори на техния конгрес като умишлена позиция в полза на техния по-консервативен подход и срещу войнствеността на FHAR.
През 70-те и началото на 80-те години на ХХ век меркурианската политическа ориентация на Фуко все повече се отдалечава от неясно левия център на тежестта. Еволюцията му в много отношения не се различава от тази на Андре Глюксман, който е един от най-близките му и редовни политически сътрудници през този период. След като действат в елитни консервативни академични мрежи, а след това за кратко се включват в маоистки интелектуални кръгове или са близки до тях в края на 60-те години, и двамата възприемат „антитоталитарната“ критика на комунизма и се ангажират с прозападната подкрепа на „дисидентската политика“ на Изток. Глюксман и други нови философи се опират в голяма степен на работата на Фуко и я възхваляват като анти-марксистка рамка за анализ. В отговор Фуко ги възхвалява, като пише по-специално панегирик за антикомунистическата критика на Глуксман, Les Maîtres penseurs, в която изразява подкрепата си за идеята, че Хитлер и Сталин съвместно са въвели нова форма на холокост (дискретно пропускайки световно историческото поражение на нацистката военна машина от Червената армия)[22].
Свирепият антикомунизъм на Глюксман, подобно на този на Фуко, се слива с един зараждащ се плебейски популизъм и метафизика на маргинализираното.
Международната класова борба отстъпва от съзнанието и е заменена от абстрактна битка между уж тоталитарните сили на злото и девственото морално съвършенство на това, което и двамата наричат „плебс“. Последното, признава открито Фуко, не отговаря на никаква „социологическа реалност“, а е по-скоро je ne sais quoi – същ осрещано в буржоазията – което се изплъзва от властовите отношения[23].
Не бива да ни изненадва, че новите философи са определени като важни активи от Централното разузнавателно управление, както и Фуко. [24] От една страна, те имат голям принос за разрушаването на марксизма във Франция и предприемат мащабна пропагандна война срещу реално съществуващия социализъм. По-специално, те агресивно допринесоха за медийните спектакли, организирани около т.нар. политически дисиденти от Изтока, които бяха възхвалявани и насърчавани от държавата на националната сигурност на САЩ.[25] От друга страна, те насочиха почти цялата си критична енергия срещу предполагаемите злини на Изток и обърнаха малко внимание – ако не се опитваха открито да ги оправдаят като „хуманитарни интервенции“ – на дейностите на главната имперска сила на следвоенната епоха, Съединените щати, които се опитваха да свалят повече от 50 чужди правителства. И двете тези насоки, разбира се, бяха в пълно съответствие със световната война на ЦРУ срещу комунизма, която беше пряко отговорна за смъртта на поне 6 милиона души в 3000 големи и 10 000 малки операции между 1947 и 1987 г. (доколкото ми е известно, нито една от тях не беше спомената от най-известния теоретик на властовите отношения)[26].
Към края на 70-те години на ХХ век непостоянният Фуко се изявява като отявлен противник на всички форми на реално съществуващ социализъм.
В едно красноречиво интервю през 1977 г. той представя дълъг списък от социалистически страни, които според него не дават никакъв лъч надежда или знак за полезна ориентация, включително СССР, Куба, Китай и Виетнам. Това го довежда до грандиозното и категорично заключение, че „важната традиция на социализма трябва да бъде поставена под фундаментален въпрос, тъй като всичко, което тази социалистическа традиция е създала в историята, трябва да бъде осъдено“.[27] Иронията на това понтифициране на световната история не бива да се губи: един самопровъзгласил се за специфичен интелектуалец, който обяви, че учените трябва да се намесват само в области, в които имат действителна експертиза, няма проблем да обяви смъртта на социализма, въпреки че нито един от неговите исторически или философски трудове не се занимава сериозно с нито една от тези истории или съответните географски региони. Може би той просто е забравил да спомене колониалната география, която стои в основата на идеята за специфичния интелектуалец: докато „историята на настоящето“ на Запад е безкрайно сложна и изисква експертни познания, специфичните европейски интелектуалци могат да правят необуздани, категорични прокламации, без да имат реални познания, когато става въпрос за останалия свят.
В това отношение е особено показателно, че отчайващата „радикална“ политика на Фуко намери нов обект на интерес в още една област, извън Европа, в която той нямаше никаква експертиза: Иран. За някои изглежда, че той отново се присъединява към каузата на революционната политика, когато категорично подкрепя иранската революция от 1978-79 г. Причината за подкрепата му обаче не беше, че тя започна като антиимпериалистическа борба срещу марионетно правителство на ЦРУ. Всъщност той дори не споменава за това в обемните си трудове по темата. Вместо това той е заинтригуван от това, което нарича революция, която се разделя с два основни постулата на марксистката традиция (въпреки че не представя материалистичен анализ на марксистките сили на място в Иран): класовата борба и революционния авангард. Опирайки се на Франсоа Фюре, яростно антимарксистки настроения историк, когото той редовно възхвалява, и използвайки една не толкова изтънчена форма на ориентализъм, Фуко твърди, че тази „изостанала“ нация ражда спиритуалистична политика, която е била част от миналото на Европа, но без родилните болки на модернизацията. Той е остро критикуван за възгледите си и за общото непознаване на ситуацията и дискретно спира да публикува журналистически изложения за съвременната политика.
В края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век сравнително краткото увлечение на Фуко по лявата политика се превръща отново в пълно отвращение и отхвърляне. Още през 1975 г. той отвръща на един демонстрант, който го пита дали би желал да говори пред тяхната група за Маркс: „Не ми говорете повече за Маркс. Никога повече не искам да чуя за този господин… Напълно съм приключил с Маркс“.[28] Подобно на все по-реакционния Глюксман, той все повече се увлича по неолиберализма, който в лекциите си през 1978-79 г. откровено описва като основан на ясно ценната в неговото съзнание идея за „общество, в което има оптимизация на системите на различията, в което полето е оставено отворено за колебаещи се процеси, в което се толерират малцинствени индивиди и практики“.[29]
За разлика от всички строги марксистки изследвания на неолиберализма, Фуко насочва вниманието ни преди всичко към неговите идеологически елементи, които той валоризира като уж различен начин на мислене на политиката, а не към империалистическия и колониалния му характер като глобален проект за свръхексплоатация и засилена репресия.
В същото време той изрично се дистанцира от студентските и работническите движения, заявявайки, че е неактивен бунтар, инвестирал в „мълчанието“ и „пълното въздържание“ [30]. Подобно на много други интелектуалци от своето поколение, съблазнени от етическия завой, Фуко се отдалечава от конкретните политически борби и се насочва към мъглява форма на индивидуалистичен, лайфстайл анархизъм или дори просто либертарианство, фокусирано върху „грижата за себе си“. Той поставя под съмнение организацията на освободителните движения, като феминизма и освобождението на хомосексуалистите, които са подчинени на „идеали и конкретни цели“ [31 ]. описвайки тези движения като формиращи частни и изключващи клубове, той прави следното заключение: „Истинското освобождение означава да познаеш себе си [La véritable libération signifie se connaître soi-même] и често не може да бъде осъществено с посредничеството на група, която и да е тя.“ [32] Ако индивидуалното просветление е апотеозът на освобождението, а колективното действие е изключено, то кресливите интелектуалци са успели да организират решаващ дискурсивен преврат, определяйки своята изолирана дребнобуржоазна дейност като самото освобождение. Да живее контрареволюцията!
Сякаш това не е достатъчно, Фуко ще продължи да се присъединява към хора на антимарксистки настроени интелектуалци като Фюре и Хана Аренд, като се отдаде на редуктивното и опростено изнудване на ГУЛАГ, твърдейки, че всеки опит за радикално преобразуване на системата на социално-икономическите отношения чрез колективно политическо действие неизбежно ще доведе до най-ужасните последици[33]. в едно от най-четените си есета от 1984 г. той пише
Тази историческа онтология на самите нас трябва да се отвърне от всички проекти, които претендират да бъдат глобални и радикални. Всъщност от опит знаем, че претенцията да избягаме от системата на съвременната реалност, за да осигурим цялостни програми за друго общество, друг начин на мислене, друга култура, друга визия за света, всъщност ни е довела само до възпроизвеждане на най-опасните традиции[34].
Избягвайки борбата за реална, материална социална промяна, Фуко развива вместо това индивидуална, дискурсивна практика на критика. Той я вписва в една европоцентрична традиция, която проследява до защитника на просветения деспотизъм (Кант) и която включва аристократичен враг на масите (Ницше) и непокаян нацист (Хайдегер), но изключва Маркс. В случая с родоначалника на тази традиция критичната нагласа на Просвещението, както я разбира Фуко, се свежда до „смелостта да знаеш“ чрез разума и дискурса, като винаги се подчиняваш на диктата на социалния ред, наложен от монарха и неговата армия. Ницше, който в много отношения служи като образец за предпочитаната от Фуко форма на критика, е не само антимарксист, но и противник на социализма, демокрацията и всеки политически проект, който се стреми да даде власт на масите. Както подробно обяснява Доменико Лозурдо, Ницше е самопровъзгласил се „радикален аристократ“, чието отъждествяване на разума с господството – подобно на това на Фуко – служи като бастион срещу рационалната и научна критика на класовите, расовите, половите и сексуалните йерархии[35].
Човекът зад многото маски
През цялата си кариера Фуко се отдава на дребнобуржоазната интелектуална игра на самоизобличаване, капризно приемайки и отхвърляйки различни етикети и позиции, сякаш те са толкова много маски, които могат да бъдат носени или сваляни, но зад които няма разпознаваемо лице. Субективното, поне в неговия случай, или по-скоро неговото съзнание, надделяваше над обективното. Много от неговите коментатори възхваляват тази оксиморонна идея за субект sui generis, като се държат така, сякаш техният маестро – за разлика от обектите му на анализ – никога не може да бъде наистина определен, защото винаги надхитрява редуктивните интелектуалци, които смятат, че причудливите му тергиверсии следват разпознаваеми модели, които могат да бъдат исторически локализирани.
Все пак има основания да се смята, както и двамата му големи биографи изтъкват в много случаи, че зад маските се крие лицето на политически опортюнист и дребнобуржоазен кариерист. В отговор на следвоенния комунистически подем той за кратко време опитва да сложи марксистка маска, но не и преди да нарисува на нея неправилно поставените мустаци на Ницше. В първите години на реакционната Пета република той е привлечен от Голизма и става открит антикомунист, тъй като академичната му кариера процъфтява и той сътрудничи на правителството. След въстанията в края на 60-те години на ХХ век обаче той бързо разбира, че декорите са променени, и съответно набързо сменя костюма си. В средата на 70-те години на ХХ век, когато реакционният антикомунизъм се завръща с отмъщение, най-вече в лицето на „Новите философи“, които се превръщат в невероятна медийна сензация, Фуко, който променя формата си, вижда нова възможност да преоткрие себе си, тъй като кариерата му се развива в антикомунистическата американска академия, която изненадващо го издига на огромен пиедестал. Това, разбира се, не означава, че той може да не е имал някои свои субективни причини да промени мнението си по определени въпроси. Зад предполагаемата игривост обаче се крие ясна закономерност. Подобно на други френски теоретици, но със свой собствен уникален кахър, Фуко е радикален рекуператор, чиято слава в световната теоретична индустрия е пропорционална на хамелеонската му способност да изглежда радикален, докато рекуперира критическата теория в прокапиталистическия лагер.
В края на краищата, ако някой се съмнява в социалната функция на творчеството на Фуко в рамките на неговата историческа конюнктура, трябва само да погледне материалните му политически последици. Ако марксистката традиция е допринесла за безброй освободителни борби и революции, то наследството на Фуко не е довело до нито една такава. То обаче е породило много мощна индустрия от антикомунистически настроени учени, които са се заели да запазят тънкостите на орнаментиката на своя учител, като същевременно култивират имидж на радикалност, за да премахнат веднъж завинаги революционната теория и практика.