Интелектуалният труд има много преки политически последици. Идеите в интелектуалния живот са терен на интензивна политическа борба. Френско-американският философ Джереми Рокхил напомня за този факт, като проследява усилията, положени от Централното разузнавателно управление за контролиране на “разказа” за областта на интелектуалния живот – френската теория, която оказва доминиращо влияние на Запад
Aвтор: Gabriel Rockhill Източник: The Philosophical Salon URL: https://thephilosophicalsalon.com/the-cia-reads-french-theory-on-the-intellectual-labor-of-dismantling-the-cultural-left/ Превод: Екип на Комета.бг
Често се приема, че интелектуалците имат малка или никаква политическа власт.
Седнали в привилегированата кула от слонова кост, откъснати от реалния свят, въвлечени в безсмислени академични дебати по специализирани въпроси или плаващи в облаците на високоинтелигентната теория, интелектуалците често са представяни не само като откъснати от политическата реалност, но и като неспособни да окажат значимо влияние върху нея. Централното разузнавателно управление смята друго.
Всъщност агенцията, отговорна за държавните преврати, целенасочените убийства и тайното манипулиране на чужди правителства, не само вярва в силата на теорията, но и отделя значителни средства, за да накара група тайни агенти да се ровят в това, което някои смятат за най-задълбочената и сложна теория, създавана някога. Защото в интригуващ изследователски документ, написан през 1985 г. и наскоро публикуван с незначителни редакции чрез Закона за свобода на информацията, ЦРУ разкрива, че негови агенти са изучавали сложната френска теория, определяща международните тенденции, свързана с имената на Мишел Фуко, Жак Лакан и Ролан Барт.
Образът на американските шпиони, които се събират в парижките кафенета, за да изучават и сравняват записките си с висшите жреци на френската интелигенция, може да шокира онези, които смятат, че тази група интелектуалци са светила, чието неземно изтънченост никога не би могла да попадне в такава вулгарна мрежа, или пък ги смятат за шарлатански продавачи на неразбираема реторика с малко или никакво влияние върху реалния свят. Това обаче не би трябвало да изненадва онези, които са запознати с дългогодишните и постоянни инвестиции на ЦРУ в глобалната културна война, включително подкрепата за нейните най-авангардни форми, която е добре документирана от изследователи като Франсис Стонър Сондърс, Джайлс Скот-Смит, Хю Уилфорд (а аз съм дал своя принос в “Радикална история и политика на изкуството”).
Томас У. Брейдън, бивш ръководител на културните дейности в ЦРУ, обяснява силата на културната атака на Агенцията в един откровен разказ на вътрешен човек, публикуван през 1967 г: “Спомням си огромната радост, която изпитах, когато Бостънският симфоничен оркестър [който беше подкрепян от ЦРУ] спечели повече признание за САЩ в Париж, отколкото Джон Фостър Дълес или Дуайт Д. Айзенхауер биха могли да си купят със сто речи.” Това в никакъв случай не е малка или ограничена операция. Всъщност, както Уилфорд сполучливо твърди, Конгресът за културна свобода (ККС) със седалище в Париж, за който по-късно се разкрива, че е бил подставено лице на ЦРУ по време на културната Студена война, е сред най-важните меценати в световната история, подкрепяйки невероятен спектър от художествени и интелектуални дейности. Имаше офиси в 35 държави, издаваше десетки престижни списания, участваше в книжната индустрия, организираше международни конференции и изложби на високо равнище, координираше представления и концерти и предоставяше достатъчно средства за различни културни награди и стипендии, както и за подставени организации като фондация “Фарфийлд”.
Разузнавателната агенция разбира, че културата и теорията са ключови оръжия в цялостния арсенал, който използва, за да увековечи интересите на САЩ по света. Наскоро публикуваният изследователски документ от 1985 г., озаглавен “Франция: “Дезертьорство на левите интелектуалци”, разглежда – несъмнено с цел манипулиране – френската интелигенция и нейната основна роля във формирането на тенденциите, които пораждат политическата политика. Предполагайки, че в историята на френския интелектуален свят е имало относително идеологическо равновесие между левицата и десницата, докладът подчертава монопола на левицата в непосредствено следвоенната епоха – на която, както знаем, Агенцията яростно се противопоставя – поради ключовата роля на комунистите в съпротивата срещу фашизма и в крайна сметка в спечелването на войната срещу него. Въпреки че десницата е била масово дискредитирана заради прекия си принос за нацистките лагери на смъртта, както и заради цялостната си ксенофобска, антиегалитарна и фашистка програма (според описанието на самото ЦРУ), неназованите тайни агенти, изготвили изследването, очертават с осезаемо удоволствие завръщането на десницата приблизително от началото на 70-те години на миналия век.
По-конкретно, културните воини под прикритие аплодират това, което според тях е двойно движение, допринесло за това интелигенцията да измести критичния си фокус от САЩ към СССР.
Вляво се наблюдава постепенно интелектуално недоволство от сталинизма и марксизма, постепенно оттегляне на радикалните интелектуалци от обществения дебат и теоретично отдалечаване от социализма и социалистическата партия. По-нататък вдясно идеологическите опортюнисти, наричани “новите философи” и “новите десни интелектуалци”, започнаха високопоставена медийна клеветническа кампания срещу марксизма.
Докато други пипала на световната шпионска организация участват в свалянето на демократично избрани лидери, предоставят разузнавателна информация и финансиране на фашистки диктатори и подкрепят десни ескадрони на смъртта, парижкият централен ескадрон на интелигенцията събира данни за това как отклоняването на теоретичния свят надясно е от пряка полза за външната политика на САЩ. Левите интелектуалци от непосредствено следвоенната епоха открито критикуват американския империализъм. Медийното влияние на Жан-Пол Сартр като откровен критик на марксизма и забележителната му роля като основател на Libération в разкриването на прикритието на офицера от ЦРУ в Париж и десетки агенти под прикритие са били внимателно наблюдавани от Агенцията и са били считани за много сериозен проблем.
За разлика от това антисъветската и антимарксистка атмосфера на зараждащата се неолиберална епоха отклонява общественото внимание и осигурява отлично прикритие за мръсните войни на ЦРУ, като прави “много трудно за когото и да било да мобилизира значителна опозиция сред интелектуалните елити срещу политиката на САЩ в Централна Америка например”. Грег Грандин, един от водещите историци на Латинска Америка, отлично обобщава тази ситуация в “Последното колониално клане”: “Освен че направиха видимо катастрофални и смъртоносни интервенции в Гватемала през 1954 г., Доминиканската република през 1965 г., Чили през 1973 г. и Салвадор и Никарагуа през 80-те години на ХХ в., Съединените щати оказаха тиха и постоянна финансова, материална и морална подкрепа на убийствени държави, които се борят с въстаническия терор. […] Но огромният размер на престъпленията на Сталин гарантира, че подобни мръсни истории, колкото и да са убедителни, задълбочени или изобличаващи, не нарушават основите на един мироглед, отдаден на образцовата роля на Съединените щати в защитата на това, което сега познаваме като демокрация.”
Именно в този контекст маскираните мандарини препоръчват и подкрепят безмилостната критика, която новото поколение антимарксистки мислители като Бернар-Анри Леви, Андре Глюксман и Жан-Франсоа Ревел разгръщат върху “последната клика комунистически диваци” (съставена, според анонимните агенти, от Сартр, Барт, Лакан и Луи Алтюсер).
Като се имат предвид левите пристрастия на тези антимарксисти в младежките им години, те са идеалният модел за изграждане на измамни разкази, които сливат предполагаемото лично политическо израстване с прогресивния ход на времето, сякаш както индивидуалният живот, така и историята са просто въпрос на “порастване” и признаване, че дълбоката егалитарна социална трансформация е нещо от личното и историческото минало. Този покровителствен, всезнаещ пораженчески подход не само служи за дискредитиране на новите движения, особено на тези, ръководени от младежта, но и погрешно характеризира относителните успехи на контрареволюционните репресии като естествен прогрес на историята.
Дори теоретици, които не са били толкова противници на марксизма, колкото тези интелектуални реакционери, са допринесли значително за създаването на среда на разочарование от трансформиращия егалитаризъм, откъсване от социалната мобилизация и “критично изследване”, лишено от радикална политика. Това е изключително важно за разбирането на цялостната стратегия на ЦРУ в неговите широки и задълбочени опити за ликвидиране на културната левица в Европа и другаде. Като признава, че е малко вероятно да успее да я премахне напълно, най-мощната шпионска организация в света се стреми да отдалечи лявата култура от решителната антикапиталистическа и трансформираща политика към левоцентристки реформистки позиции, които са по-малко открито критични към външната и вътрешната политика на САЩ.
Всъщност, както Сондърс подробно демонстрира, Агенцията е действала зад гърба на Конгреса, управляван от Маккарти в следвоенната епоха, за да подкрепи и насърчи пряко леви проекти, които отклоняват културните производители и потребители от решителната егалитарна левица.
С откъсването и дискредитирането на последното тя се стремеше да фрагментира и левицата като цяло, оставяйки това, което беше останало от левия център, само с минимална власт и обществена подкрепа (както и потенциално дискредитирано поради съучастието си в дясната властова политика – проблем, който продължава да тормози съвременните институционализирани леви партии).
Именно в тази светлина трябва да разбираме пристрастието на разузнавателната агенция към разказите за конверсия и дълбоката ѝ признателност към “реформираните марксисти” – лайтмотив, който преминава през изследователската работа върху френската теория. “Още по-ефективни в подкопаването на марксизма – пишат къртиците – са онези интелектуалци, които са тръгнали като истински вярващи да прилагат марксистката теория в социалните науки, но в крайна сметка са преосмислили и отхвърлили цялата традиция.” Те цитират по-специално дълбокия принос на школата на историографията и структурализма Annales – по-специално на Клод Леви-Строс и Фуко – за “критичното разрушаване на марксисткото влияние в социалните науки”. Фуко, който е наречен “най-дълбокият и влиятелен мислител на Франция”, е специално аплодиран за похвалата си към новите десни интелектуалци, които напомнят на философите, че “‘кървавите’ последствия” са “произлезли от рационалистичната социална теория на Просвещението и епохата на Революцията от XVIII век”. Макар че би било грешка политиката или политическият ефект на когото и да било да се свеждат до една-единствена позиция или резултат, антиреволюционното левичарство на Фуко и увековечаването на шантажа на ГУЛАГ – т.е. твърдението, че експанзивните радикални движения, целящи дълбока социална и културна трансформация, само възкресяват най-опасните традиции – напълно съответстват на цялостните стратегии за психологическа война на шпионската агенция.
Прочитът на френската теория от страна на ЦРУ трябва да ни накара да преосмислим радикалния шик, който е съпътствал голяма част от англоезичната ѝ рецепция. Според статегическото схващане за прогресивната история (което обикновено е сляпо за нейната имплицитна телеология), работата на фигури като Фуко, Дерида и други авангардни френски теоретици често интуитивно се свързва с форма на дълбока и изтънчена критика, която вероятно далеч надхвърля всичко, което се среща в социалистическата, марксистката или анархистката традиция.
Със сигурност е вярно и заслужава да се подчертае, че англоезичната рецепция на френската теория, както Джон Маккамбър сполучливо отбеляза, има важни политически последици като полюс на съпротива срещу фалшивия политически неутралитет, безопасните технически аспекти на логиката и езика или директния идеологически конформизъм, действащи в подкрепяните от Маккамбър традиции на англо-американската философия.
Въпреки това теоретичните практики на фигури, които обръщат гръб на това, което Корнелиус Касториадис нарича традиция на радикалната критика – имайки предвид антикапиталистическата и антиимпериалистическата съпротива – със сигурност допринасят за идеологическото отдалечаване от трансформиращата политика. Според самата шпионска агенция постмарксистката френска теория пряко е допринесла за културната програма на ЦРУ за привличане на левицата към десницата, като в същото време е дискредитирала антиимпериализма и антикапитализма, създавайки по този начин интелектуална среда, в която имперските им проекти могат да бъдат осъществявани безпрепятствено от сериозен критичен контрол от страна на интелигенцията.
Както е известно от изследванията на програмата за психологическа война на ЦРУ, организацията не само е проследявала и се е стремяла да упражнява натиск върху отделни лица, но винаги е проявявала интерес към разбирането и трансформирането на институциите за производство и разпространение на култура. Всъщност нейното изследване на френската теория посочва структурната роля, която университетите, издателствата и медиите играят при формирането и утвърждаването на колективния политически етос. В описания, които, както и останалата част от документа, трябва да ни подтикнат да мислим критично за настоящата академична ситуация в англоезичния свят и извън него, авторите на доклада извеждат на преден план начините, по които прекаризацията на академичния труд допринася за разрушаването на радикалното левичарство. Ако силните левичари не могат да си осигурят материалните средства, необходими за извършване на работата ни, или ако повече или по-малко подмолно сме принудени да се съобразяваме, за да си намерим работа, да публикуваме трудовете си или да имаме аудитория, тогава структурните условия за една решителна лява общност отслабват. Професионализацията на висшето образование е друг инструмент, използван за тази цел, тъй като цели да превърне хората в технико-научни зъбни колела в капиталистическия апарат, а не в автономни граждани с надеждни инструменти за социална критика. Ето защо теоретичните мандарини на ЦРУ хвалят усилията на френското правителство да “вкара студентите в бизнес и технически курсове”. Те посочват и приноса на големи издателства като Grasset, средствата за масова информация и модата на американската култура за прокарването на тяхната постсоциалистическа и антиегалитарна платформа.
Какви поуки бихме могли да извлечем от този доклад, особено в настоящата политическа обстановка, в която продължава атаката срещу критичната интелигенция? На първо място, той трябва да бъде убедително напомняне, че ако някои предполагат, че интелектуалците са безсилни и че политическите ни ориентации нямат значение, то организацията, която е един от най-мощните посредници в съвременната световна политика, не е съгласна с това.
Централното разузнавателно управление, както иронично подсказва името му, вярва в силата на разузнаването и теорията и ние трябва да приемаме това много сериозно.
С погрешната презумпция, че интелектуалният труд има малко или никакво влияние в “реалния свят”, ние не само изопачаваме практическите последици от теоретичния труд, но и рискуваме опасно да си затворим очите за политическите проекти, за които лесно можем да се превърнем в неволни културни посланици. Макар че френската национална държава и културният апарат със сигурност предоставят много по-значима публична платформа за интелектуалците, отколкото в много други страни, загрижеността на ЦРУ за картографиране и манипулиране на теоретичната и културната продукция в други страни трябва да послужи като сигнал за събуждане на всички нас.
Второ, сегашните властимащи имат интерес да отглеждат интелигенция, чийто критичен усет е притъпен или унищожен от насърчаването на институции, основани на бизнес и научно-технически интереси, отъждествяването на лявата политика с антинаучност, свързването на науката с предполагаема, но фалшива политическа неутралност, насърчаването на медии, които насищат ефира с конформистки брътвежи, изтласкването на силните левичари извън големите академични институции и медийното внимание и дискредитирането на всеки призив за радикална егалитарна и екологична трансформация. В идеалния случай те се стремят да възпитат интелектуална култура, която, ако е лява, е неутрализирана, обездвижена, апатична и се задоволява с пораженческо извиване на ръце или с пасивна критика на радикално мобилизираната левица. Това е една от причините, поради които бихме искали да разглеждаме интелектуалното противопоставяне на радикалното левичарство, което преобладава в американската академия, като опасна политическа позиция: не е ли то пряко съучастие в империалистическата програма на ЦРУ по света?
Трето, за да се противопоставим на тази институционална атака срещу културата на решителното левичарство, е наложително да се противопоставим на прекаризацията и професионализацията на образованието. Също толкова важно е да се създадат публични сфери на истински критични дебати, които да осигурят по-широка платформа за онези, които признават, че друг свят е не само възможен, но и необходим. Също така е необходимо да се обединим, за да допринесем или да доразвием алтернативни медии, различни модели на образование, контраинституции и радикални колективи. Жизнено важно е да се насърчава точно това, което скритите културни бойци искат да унищожат: култура на радикалното левичарство с широка институционална рамка на подкрепа, широка обществена подкрепа, преобладаващо медийно влияние и експанзивна мобилизационна сила.
И накрая, интелектуалците по света трябва да се обединят, за да признаят силата си и да се възползват от нея, за да направят всичко възможно да развият системна и радикална критика, която да е колкото егалитарна и екологична, толкова и антикапиталистическа и антиимпериалистическа.
Позициите, които човек защитава в класната стая или публично, са важни за определяне на условията на дебата и очертаване на полето на политическите възможности.
В пряка опозиция на културната стратегия на шпионската агенция за фрагментиране и поляризиране, чрез която тя се опитва да откъсне и изолира антиимпериалистическата и антикапиталистическата левица, като същевременно я противопоставя на реформаторските позиции, ние трябва да се обединим и мобилизираме, като признаем важността на съвместната работа – в цялата левица, както наскоро ни напомни Кианга-Ямахта Тейлър – за култивирането на една наистина критична интелигенция. Вместо да прокламираме или да оплакваме безсилието на интелектуалците, ние трябва да използваме способността да казваме истината на властта, като работим заедно и мобилизираме капацитета си за колективно създаване на институциите, необходими за един свят на културното левичарство. Защото само в такъв свят и в ехокамерите на критичната интелигентност, които той създава, изречените истини могат да бъдат действително чути и по този начин да променят самите структури на властта.
Габриел Рокхил е философ, културен критик и политически теоретик. Преподава в университета Виланова и в затвора Гратерфорд и ръководи Семинара по критическа теория в Сорбоната. Сред последните му книги са “Контраистория на настоящето” (2017), “Интервенции в съвременната мисъл” (2016) и “Радикална история и политика на изкуството” (2014). Следвайте го в Twitter: @GabrielRockhill. За повече информация: https://gabrielrockhill.com