Представяме на Вашето внимание превод на интервю на Емануел Несс, професор по политология в Бруклин Колеж, Градски Университет на Ню Йорк, и главен редактор на списание “Labor and Society” (публикувано от холандското издателство Brill.
Източник: Anti-Imperialist Network
URL: https://anti-imperialist.net/2023/07/16/immanuel-ness-and-migration-as-economic-imperialism-how-international-labour-mobility-undermines-economic-development-in-poor-countries/?noamp=availableЕмануел Нес ни представи нови изследвания за миграцията и нейното значение за глобалния капитализъм. “Миграцията като икономически империализъм: как международната трудова мобилност подкопава икономическото развитие на бедните страни”, публикувана от Polity, изследва миграцията, използвайки рамката на теорията за неравностойния обмен на Аргири Емануел.
Професор Нес беше така любезен да ни даде интервю и да ни предостави подробности и изводи от своето изследване. Смятаме, че този труд е важен за активистите, за да разберат как мигрантският труд се вписва в стратегията и тактиката на антиимпериалистическата борба.
В последната си работа поставяте контекста на имиграцията в рамките на концепцията на Емануел за неравностойния обмен, която задължително поставя мигрантския труд като световно явление, а не като изключително местен "проблем", както се представя в медиите. Това означава, че имиграцията е структурна характеристика на глобалния капитализъм. Бихте ли обяснили по какъв начин тя е структурна и каква е структурната необходимост за нея? Може ли капитализмът да оцелее без миграция?
Емануел Несс: Глобалната миграция е неразделна част от разбирането на неравностойния обмен днес и на пагубните последици от неолибералния капитализъм и икономическия империализъм, извършвани от западния капитализъм днес. Неравностойният обмен разкрива нарастващата динамика на мигрантския труд и използването му като основно течение сред буржоазните икономисти на развитието за изваждане на Третия свят от бедността. Неолибералните западни капиталисти определят мигрантския труд като инструмент за превръщането на бедните страни в проспериращи икономики. Мигрантският труд се появи като най-новата мода на капиталистите от свободния пазар като прототип на свободния пазар, развит от Милтън Фридман и неговите аклити, при който необвързаните индивиди поемат отговорност за личното си благосъстояние. В марксисткия смисъл на думата работниците са отстранени от господството на феодалната икономика чрез капитализма и след това са принудени да се трудят на пазара без ограничения за извличане на излишния труд и експлоатация на работниците с цел печалба.
Интензификацията на международната трудова миграция започва с появата на неолибералния капитализъм в средата на 70-те години на ХХ в. и разрастването му в световен мащаб до началото на първото десетилетие на ХХІ в. Неолибералният капитализъм накара работниците и селяните да мигрират към градските райони в рамките на страните и към международни дестинации в търсене на черна работа в селското стопанство, строителството, производството, логистиката и грижите. Световната банка, Международният валутен фонд (МВФ) и многостранните агенции за развитие определиха оскъдните доходи на работниците от Глобалния юг като най-успешния модел за икономическо развитие в родните им страни чрез парични преводи, изпращани у дома, които уж се инвестират в инфраструктура, бизнес и социални нужди. Именно тук капитализмът на свободния пазар придобива значение: вместо държавите да разчитат на официална помощ за развитие и чуждестранни банкови заеми, които обедняват голяма част от страните от Глобалния юг и принуждават държавите да прилагат програми за структурно приспособяване и шокова терапия, международните финансисти стигнаха до откритието, че задлъжнелите страни могат да стимулират икономическото развитие, като оставят своята работническа класа да работи в Глобалния север и стратегическите международни финансови центрове: Дубай, Хонконг, Куала Лумпур, Сингапур, Токио и други богати международни центрове в Западна Европа и Северна Америка.
Световната банка, МВФ и други западни агенции за развитие провъзгласиха временните мигранти, разгърнати по целия свят, за неразделна част от икономическото развитие на бедните страни. Но резултатите са далеч от очаквания резултат, че временната миграция и дори нерегистрираната работна ръка ще се превърнат в двигатели на развитието, като инвестират икономическите си преводи в нови производства и промишлени инсталации.
Реалността е, че този модел на икономическо развитие е мит за по-голямата част от затъналия в бедност Трети свят. Всъщност миграцията допринася за задълбочаване на бедността, тъй като работниците се обучават у дома, за да работят в чужбина като квалифицирани и полуквалифицирани работници в областта на науката, технологиите, инженерството и математиката (STEM), здравеопазването и домашните грижи и дори в производството.
Цели икономики са изведени от равновесие чрез изкривени и безсмислени форми на развитие, които са в хармония с изискванията на богатите страни от глобалния Север, но не и на бедните страни от глобалния Юг.
Така непалски временни работници се обучават да работят в сферата на пластмасите и електрониката в Малайзия, а корабни работници – във Великобритания. По-голямата част от молдовското население живее в чужбина, за да изкарва достатъчно пари за оцеляване, а салвадорските работници трябва да пътуват до САЩ, за да осигурят прехраната на семействата си у дома.
В проучванията си през последното десетилетие установих, че работниците мигранти изпращат парични преводи вкъщи в много по-малка степен, отколкото твърдят западните империалистически агенции за развитие, тъй като те не вземат предвид, че броят на мигрантите всъщност е много по-голям от официалната статистика, тъй като много от тях пътуват без документи и не се изчисляват от Международната организация по миграция към ООН и други органи. В повечето случаи несигурните работници мигранти изпращат много по-малки суми парични преводи, при това много по-рядко. Работниците мигранти в дестинациите в глобалния Юг едва могат да покриват основните си разходи за живот. Със сигурност световната финансова рецесия от 2007-2008 г., наред с други икономически сътресения, и пандемията COVID-19 от 2020-2022 г. показват, че потокът от парични преводи дори не е сигурен, тъй като много временни мигранти, работещи в отрасли с ниско заплащане, бяха принудени да се върнат в родните си страни, без работодателите да им платят заплатите, което е форма на явна и експанзивна кражба на заплати за работниците от Третия свят. За да предотврати фалит, МВФ принуждава зависимите държави от периферията да се подложат на пакети за структурно приспособяване, например съвсем наскоро Гана и Замбия (вж. приложението). Едновременно с това периферните държави, които не са в състояние да изплащат заемите си към западните банки, са изложени на най-висок риск от икономически фалит и ако не се оттеглят от доминираната от Запада глобална империалистическа икономика, от тях ще се изисква да се съгласят с пакети за фискално и парично преструктуриране, които допълнително обедняват тези, които са изложени на най-голям икономически риск. Периферните държави, които са подложени на структурно приспособяване от МВФ, имат най-голям дял от населението си, което мигрира в чужбина за нископлатена работа, а именно Ел Салвадор, Хондурас, Малави, Пакистан, Непал и Шри Ланка (Вж. тема № 6 за повече информация).
Рядко, ако изобщо някога, държавите развиват големи индустрии в резултат на миграцията. Както твърди политологът Али Кадри, мигрантите, които от много години работят в чужбина, могат да се превърнат в дребни капиталисти в селските райони, привличайки работници от земеделските полета, които са в основата на националния суверенитет и човешкото освобождение. Аграрните работници са най-склонни да се включат в бунт срещу потисничеството, тъй като селските райони са се оказали от съществено значение за изграждането на антикапиталистически въстания. По този начин премахването на аграрния труд за работа в чужбина или за местните мигранти, които може да са натрупали гнездо, работейки в чужбина, ограничава способността на социалните движения в Третия свят да се поддържат по време на антиимпериалистическите борби, например в Палестина, Южна Африка, Китай и Индокитай (Kadri 2020).
Честните наблюдатели могат само да заключат, че миграцията за икономическо оцеляване е принудителна, тъй като повечето работници не могат да оцелеят в родните си страни. По този начин миграцията е сред най-безмилостните форми на икономически империализъм днес. Временната миграция разкрива как неравностойният обмен може да се използва за прокарване на интересите на малцина богати мигранти, които са образовани и обучени работници, заети в областите на STEM, тъй като само те могат да останат в държавите дестинации за продължителни периоди, да получат гражданство и да създадат икономически мрежи, които развиват изолирани джобове в Глобалния юг, например финансовата индустрия в Индия в Мумбай, информационните технологии в Бангалор и счетоводителите в Хайдарабад, от което се възползва само малка част от привилегированата висша класа. Висококвалифицираните работници мигранти могат да продължат да управляват мултинационални компании в градските центрове на Индия и дори в САЩ и на Запад, където самите те се превръщат в потисници.
Но висококвалифицираните работници от Индия представляват малка част от работниците мигранти в страната и, ако се завърнат, експлоатират вътрешните работници мигранти в ключови отрасли: кол центрове, строителство, производство и особено домашните работници.
Миграцията със сигурност не е “проблем” за международната капиталистическа класа, а неразделен структурен фактор за разширяване на империалистическите капиталистически печалби чрез укрепване на глобалните производствени вериги. От нископлатения мигрантски труд могат да се извлекат по-високи нива на излишък от труда, отколкото от работниците от Първия свят, и по необходимост този временен мигрантски труд е от съществено значение за разширяване на печалбите на международните капиталисти. Освен това пропагандаторите на миграцията като икономическо развитие в Световната банка и МВФ измамно разпространяват мита, че бедните страни ще напреднат икономически, тъй като икономическите преводи ще бъдат инвестирани в нова инфраструктура. Точно обратното, паричните преводи са продукт на икономическия империализъм, който се възползва от това, което Xiang и Lindstrom наричат “миграционна инфраструктура”, представляваща икономическите империалисти, които се възползват като брокери, агенти, работодатели, бюрократи от държавата на произход и дестинацията, и не само (2014 г.).
Трудовата миграция не завещава на страните от Глобалния юг капацитета за преработване и производство на природни ресурси от петрол до платина, нито пък превръща какаовите зърна в какао и шоколад. Печалбите се реализират чрез дисбаланса в търговията между периферията и ядрото, тъй като най-големите печалби от какаото, тропическите плодове и други селскостопански стоки се реализират на Север. Империалистите трябва да продължат да печелят от поддържането на неравномерен обмен чрез трудовата миграция, представляваща най-новата политика за развитие, прокламирана от финансовите капиталисти, стремящи се да извличат човешки и природни ресурси и да реализират печалби на най-доходоносните пазари, като оставят утайката за Третия свят. По-специално, тези трохи са икономически преводи, изпращани обратно в държавите на произход. Още по-лошото е, че застрашените селски работници не се възползват от добива на природни ресурси и производството на селскостопански стоки, потребявани на Запад, а от това се възползват местните компрадорски капиталисти и техните покровители в империалистическите страни. Тази динамика потвърждава тезата на Руй Мауро Марини за зависимостта, изложена в “Диалектика на развитието” (Marini 2022).
И накрая, неолибералният капитализъм и икономическият империализъм в сегашната си форма не могат да оцелеят без миграция от Третия свят. Ако разгледаме демографските показатели на повечето богати държави, трудовите мигранти, които са предимно временни, съставляват над 10 % от населението. В Катар чуждестранните трудови мигранти съставляват 90 процента от населението, без да имат граждански права. Те са неразделна част от задоволяването на редица нужди на капиталистическата класа: от селскостопански стоки, жилища и промишлени изделия до битови услуги и грижи.
Ако Аргири Емануел беше наблюдавал сегашния режим на глобална миграция, със сигурност щеше да заключи, че това е най-разрушителната форма на неравноправен обмен, тъй като заплатите на работниците от Глобалния юг, наети на Север, са едва малка част от заплатите на работниците на Север (Emmanuel 1972).
Повечето работници от глобалната периферия не могат да влязат и да останат в Глобалния север за постоянно, а са изобразени като временни или “нелегални” в по-голямата част от Западна Европа и Северна Америка, както и в други богати държави и икономически центрове. Те са подложени на непрестанна заплаха от арест, затвор и депортиране. Парадоксално е обаче, че временните и нерегистрираните работници мигранти са от съществено значение за натрупването на свръхпечалби. В тяхно отсъствие капиталистическата рентабилност би намаляла и работническата класа на Севера не би могла да поддържа висок стандарт на живот – основна характеристика на покварата на икономическия империализъм през XXI век.
Заглавието на книгата ви определя миграцията като икономически империализъм. Бихте ли обяснили накратко как определяте понятието империализъм, като се има предвид, че в левицата няма голям консенсус за това какво е империализъм?Емануел Несс: Империализмът е наследство от беззаконната и безсърдечна експанзия на европейския капитализъм в Третия свят от 1500 г. до днес в търсене на природни ресурси и натрупване на печалба, която продължава и до днес. Историята на империализма е добре позната и установена, но многократно отхвърляна от неговите бенефициенти или разглеждана като мисия civilisatrice за рационализиране и оправдаване на петте века европейски геноцид и грабеж. След официалната независимост през ХХ в. повечето историци твърдят, че експлоатацията на Глобалния юг е приключила. Историците обаче не отчитат запазването и разширяването на империализма чрез икономическо господство, подкрепено от военно господство на Запада и фалшиви политически манипулации за овладяване и доминиране на регионите извън имперското ядро в Северна Америка и Западна Европа. Днешните империалисти налагат военен, политически, идеологически, културен и най-вече икономически контрол над Глобалния юг, като изискват целият свят да се съобразява с неолибералния им капиталистически диктат, който е преструвка за демокрация и капитализъм на свободния пазар, предоставящ само на малцина перспективи за икономическа мобилност. В глобалния Юг неолибералният капитализъм е рецепта за още по-жестока форма на експлоатация, отколкото в периода преди независимостта. Използвам термина “икономически империализъм”, за да разкрия експлоатацията, която е в основата на измамата за национална независимост, която би могла да бъде основа за постигане на социализъм в един полиполярен свят с множество регионални центрове на властта.
Ако не беше западният икономически империализъм, наложен на периферията, включително крайно задлъжняване, икономически ограничения и санкции, онези страни от Третия свят, които се осмеляват да оспорят преобладаващата форма на капитализъм, биха могли да успеят да напреднат по социалистически път.
За да подкопаят икономиките на държавите, които се движат към социализъм или се определят като реално съществуващ социализъм (РСС), икономическите империалисти налагат икономически санкции на икономиките от Третия свят, които се противопоставят на техния основан на правила ред. Западът все по-често налага икономически санкции на държави, които не се подчиняват на неолибералния капитализъм.
Пример за това е национализацията на петролната индустрия на Венецуела. След избирането на Уго Чавес за президент на Венецуела през 1998 г. управляващата Обединена социалистическа партия на Венецуела (PSUV) инициира национализация на природните ресурси на страната, по-специално на нейните обширни петролни резерви. В отговор на това САЩ спонсорират неуспешен държавен преврат през април 2002 г. за свалянето на Чавес, който среща острата съпротива на народните маси, и възстановяването на властта му по-малко от 48 часа по-късно. За да накажат Венецуела за национализацията на природните ресурси, САЩ и западните им съюзници налагат икономически санкции на Венецуела, което води до разклащане на рентиерската икономика в процес на трансформация и изпадане в икономическа криза, включваща силно нарастване на инфлацията и икономически упадък. Икономиката на страната, зависеща от продажбите на петрол на Запада, бавно спря, но Чавес и неговият наследник Николас Мадуро запазиха властта си. Икономическите санкции доведоха до икономическа нестабилност, а милиони мигранти напуснаха страната и се отправиха към регионалните държави и САЩ в търсене на доходна работа. Дали Световната банка и МВФ смятат, че емиграцията от Венецуела е политика на икономическо развитие, равностойна на тази в други държави? Със сигурност не. Масовата миграция разкрива неравностойния обмен между Венецуела и глобалния Север и дисбаланса в условията на търговия, което смила националната икономика. Едва ли е изненадващо, че трудовата миграция от Венецуела се е разширила от 2010 г. досега, но защо западните банки не смятат миграцията за икономическо развитие, докато икономическата миграция от Салвадор, Гватемала и Хондурас се счита за икономически изгодна?
Икономическата блокада на Куба от страна на САЩ от 1962 г. насам е още един пример за принудителни икономически империалистически мерки срещу държави, които отхвърлят капитализма и действително се стремят към социализъм. Забележително е, че Куба запази социализма дори след разпадането на Съветския съюз през 1991 г. и оттеглянето на икономическата помощ. Отхвърлянето на неолибералния капитализъм се подкрепя от кубинския народ, който не желае да се отклони от социалистическия път, въпреки санкциите и дестабилизацията от страна на САЩ.
Макар че много западни марксисти критикуват Куба за нейните недостатъци или дефекти, народът на страната просперира при социализма в сравнение с други страни в региона, като се отличава с висока продължителност на живота, ниска детска смъртност, напреднало образование и качествено здравеопазване, сравними с богатите страни на Север.
Дори и да са били необходими някои пазарни форми през последните 30 години, Хелън Яффе е установила, че кубинският народ е отдаден на революцията (Yaffe 2020). Безспорно, ако мнозинството от кубинския народ отхвърли социализма, емиграцията щеше да е по-висока, но кубинската миграция е далеч по-ниска от тази в повечето други страни от Карибския басейн и Латинска Америка.
Мигрантите често се сблъскват с редица проблеми, като се започне от правни проблеми (като например случаите на "незаконна" имиграция) и се стигне до различни нива на социална уязвимост, включително етническа, религиозна, расова и полова дискриминация. Каква роля играе тази дискриминация като част от икономическия империализъм?Емануел Несс: Развитите капиталистически страни от Западна Европа и Северна Америка определят мигрантите като “нелегални”, за да успокоят своите национални работнически класи, които са разгневени, че икономическите им привилегии и статут са застрашени от преминаващите границата чуждестранни работници. Всъщност и двата региона са облагодетелствани от миграцията, тъй като осигуряват непрекъснат източник на нископлатена работна ръка, която задоволява нуждите на националните капиталистически класи, както и на работническата класа, която се възползва от нископлатените селскостопански, строителни, производствени и болногледачески работници. В епохата на COVID-19 работниците мигранти са изпълнявали важни задачи, които местните работници са избягвали. Освен това мигрантският труд без документи е осигурявал работници за логистичната индустрия и е бил от съществено значение за поддържането на икономическата активност, в транспорта, доставките и складовете. Значението на работниците без документи за икономиката не може да се надценява. Те осигуряват изключително важни работници за мултинационалните компании, средните предприятия и работническата класа от глобалния Север. Статутът на документите превръща основните работници мигранти в неумолимо изложени на принудителната сила на държавата по време на рецесии и когато вече не са необходими за икономиката. Работодателите разполагат с гъвкавост да наемат и освобождават работници по свое усмотрение, които след това са обект на държавна принуда чрез арест, лишаване от свобода и депортиране.
Работниците мигранти без документи са изключително изгодни за политиците и избраните служители. Популистките политици могат уверено да разчитат на трудещите се мигранти като изкупителни жертви за финансовите кризи и икономическите рецесии, дори ако те са незаменими за търговията и бизнеса. Не само десните популисти се обръщат към родените в страната работници, като обвиняват мигрантите като причина за всички предполагаеми социални, политически и икономически предизвикателства, независимо дали те съществуват или не. По този начин и десницата, и левицата наричат мигрантите “криза”, докато всъщност те са жертви на кризи в родните си страни чрез империалистически войни за сваляне на правителства, които се осмеляват да се противопоставят на САЩ и техните съюзници от НАТО. Всъщност кои са жертвите и кои са жертвите на кризите? Работниците, които бягат от империалистическите войни в Ирак, Либия, Сирия и други държави в Югозападна Азия и Северна Африка?
Да, вярно е, че населението в държавите дестинации от глобалния Север дискриминира мигрантите на етническа, религиозна и расова основа. Въпреки това, с оглед на факта, че работниците мигранти не се считат за равни на родените в развитите капиталистически страни, макар че миграцията може да подобри условията им в сравнение с тези, които остават на Юг, те се разглеждат като “подчинено” население. В Западна Европа мигрантите от Югозападна Азия и Северна Африка не могат да влизат законно в Шенгенската зона, докато европейците могат да се движат свободно и да установяват местожителство във всички страни от региона. Наблюдателите показват, че ограниченията върху миграцията въплъщават форма на глобален апартейд – перспектива, която е в съответствие с позицията на Емануел, изказана преди повече от 50 години. Работниците мигранти извън Европа или в периферията на Западна Европа са обект на ксенофобия, тъй като популистки настроените политици и медиите раздухват фалшиви твърдения, че те са заплаха за националния суверенитет.
Емануел твърди, че вътрешно - в границите на една държава-ядро - нивата на заплатите не са толкова различни (поне са в рамките на един и същи порядък, за разлика от разликите в заплатите между ядрото и периферията). Според вашето изследване имиграцията променя ли тази ситуация, като се има предвид, че работещите неофициално, без договор, са подложени на по-високи нива на експлоатация и по-ниски номинални заплати в сравнение с официалните работници?Емануел Несс: Споразуменията между труда и капитала в глобалния Север в следвоенната епоха чрез формирането на социални държави и колективно трудово договаряне между работниците и мениджърите осигуриха увеличение на заплатите на работниците в страните от империалистическото ядро, като разшириха значението им като източник на печалба за политическите икономики на богатите страни и техните капиталистически класи, които зависеха от привилегированата работническа класа или “аристокрацията на труда”, достатъчно богата, за да купува стоки, произведени от работниците от Третия свят. Печалбата на мултинационалните корпорации се реализира и осигурява чрез добив на стоки посредством свръхексплоатация на труда и добив на селскостопански и природни ресурси в Глобалния юг.
Нещо повече, с оглед на вероятността богатите страни да разполагат с излишък от евтини стоки в сравнение с относителните заплати, Емануел твърди, че миграцията при равни условия към империалистическите региони на Западна Европа и Северна Америка би довела до по-голямо международно равенство (Emmanuel 1972).
В постколониалната епоха от средата на ХХ в. до наши дни капитализмът на първия свят е силно зависим от експлоатацията и извличането на стойност от бедните страни, намиращи се под ударите на хищния западен империализъм.
Трябва да правим разлика между миграция и имиграция, което е съществен момент от “Миграцията като икономически империализъм” (Нес 2023). Днес повечето трудови мигранти са нископлатени временни работници или работници без документи, които нямат голяма надежда да останат за постоянно, дори и да са неразделна част от икономиките на държавите дестинации, чрез предоставяне на нископлатени услуги на всички хора в Глобалния север. И все пак, дори ако работниците мигранти останат за постоянно без документи, те са подчинени и са в постоянен риск от депортиране.
Връзката между неравностойния обмен и имиграцията може да се тълкува по много начини: от милитаризиран граничен контрол за предотвратяване на свободното движение на работна ръка до поддържане на разликите в заплащането в световен мащаб. Кои според вас са ключовите аспекти на имиграцията, които възпроизвеждат режима на натрупване чрез неравен обмен?Емануел Несс: “Миграцията като икономически империализъм” систематично разкрива пряката връзка между неравностойния обмен и миграцията. Връзката между неравностойния обмен и миграцията е разкрита в “Неравностойният обмен” на Еманюел, който твърди, че ако трябва да се преодолеят разликите в заплащането, цялото население на Глобалния юг трябва да мигрира в империалистическите страни. Разбира се, преместването на световното население към богатите държави е неосъществимо и би срещнало пълна съпротива от страна на империалистическите държави от ядрото. Поради тази причина глобалният икономически империалистически миграционен режим днес е структуриран така, че да засилва неравностойния обмен и да поддържа, укрепва и разширява неравенството в търговията между богатите и бедните държави чрез принудителни мерки.
Милитаризацията на границите от страна на богатите държави в Северна Америка и Западна Европа разкрива противоречието между националните икономически изисквания за нископлатена миграция и популистките политики, разпалвани от ксенофобска политическа реторика. В резултат на това свободното движение на работна ръка през националните граници е ограничено, а мобилността е много по-опасна, както се вижда от хилядите мигранти, които умират всяка година от Югозападна Азия и Северна Африка към Европа. Същевременно хиляди мигранти умират или изчезват по пътя си от Централна Америка към Съединените щати, които разшириха ограниченията за влизане на нископлатени мигранти. Мигрантите, които избягват наблюдението и милитаризацията, са изложени на постоянен риск от депортиране.
Когато миграцията се обсъжда в средствата за масово осведомяване, това се прави най-вече от гледна точка на гражданите на западните страни. Въпреки това статистически погледнато, именно глобалният Юг е домакин на повече имигранти, отколкото глобалният Север. Променя ли се характерът на труда на имигрантите в зависимост от това как се отнася към тях Глобалният Север, или става дума за системен модел на експлоатация, наложен от глобалния капитализъм, независимо от ядрото, полупериферията или периферията на дадена държава?Емануел Несс: Повечето мигранти живеят в други страни от Глобалния юг. Но по-голямата част от мигрантите, живеещи в Глобалния юг, са бежанци, бягащи от войни и природни бедствия, породени от изменението на климата. Например войните на САЩ и НАТО в Югозападна Азия и Северна Африка допринесоха за миграцията към Европа, а жителите на селските райони в Индия са принудени да напуснат поне временно, тъй като техните екосистеми са били унищожени от изключително интензивни тайфуни, породени от изменението на климата. През следващите години ще станем свидетели на все повече мигранти, свързани с климата.
Но не се заблуждавайте, че повечето международни трудови мигранти пътуват от Глобалния юг към Глобалния север, за да работят в сектори с ниско заплащане: селско стопанство, строителство, производство, услуги за полагане на грижи, логистика, транспорт и зараждащата се “гиг” икономика.
Въпреки това повечето наблюдатели на миграцията, които изтъкват ползите от международната мобилност, не отчитат големия дял на международните парични преводи, които се изпращат от държави от Глобалния север към държави от Глобалния север от мигранти, работещи в областта на STEM и други високоплатени професии. Например мигрантите, работещи в областта на информационните технологии, и корпоративните ръководители, заети в Лондон, изпращат пари обратно в Съединените щати. Това отразява ниската стойност на труда, полаган от мигрантите в глобалния Юг, и икономическото подчинение на капиталистическата система на тези нископлатени работници от бедните страни. Висококвалифицираните работници на Север получават много по-високи заплати от нископлатените работници, заети на Север или на Юг.
Вследствие на Емануел стойността на труда от Юга е подчинена на тази, която се предоставя на работниците от Севера, което е основен компонент на неравностойния обмен, независимо дали работниците мигрират в чужбина или не.
Вярно е обаче, че от 2000 г. досега повече мигранти от всякога пътуват от Глобалния юг към други държави на Юга. Но е важно да се признае, че работниците мигранти, наети в Юга, често са включени в глобални производствени вериги, от които се възползват икономическите империалисти в държавите ядро. Например Малайзия е домакин на силно експлоатирани работници мигранти в сферата на основното производство и електрониката.
В книгата си поставяте голям акцент върху развитието на периферните държави, от които хората напускат. Осигурява ли имиграцията някаква материална полза за тях или е само ситуация, която възпроизвежда периферния им статус в йерархията ядро-периферия?Емануел Несс: Основната цел на книгата “Миграцията като икономически империализъм” е да демистифицира конвенционалните политико-икономически перспективи за развитие, предлагани от неолибералните глобалисти за прилагане на политиките на свободния пазар в страните от глобалния Юг. Това е сериозно предизвикателство, тъй като периферните държави са беззащитни и доминирани от неолибералната догма, която беше развита от МВФ и Световната банка, по-конкретно като политики за индустриализация, заместваща вноса (ISI), които бяха счетени за излезли от мода от финансовите капиталисти и заменени с политики за индустриализация, насърчаваща износа (EPI), насочени към доставката на стоки с отстъпка за ядрото, вместо към подобряване на целите за социално развитие (SDGs) на държавите от периферията. Поради тази причина през 2015 г. Съветът на ООН по икономически и социални въпроси (СИОВ) представи Програмата за устойчиво развитие до 2030 г. – програма от седемнадесет точки, чиято цел е да изведе цялото население на света от бедността – грандиозен план, който няма да бъде постигнат поради системните финансови кризи в световната икономика и най-вече поради неспособността на държавите от Третия свят да изпълняват задълженията си по платежния баланс към международните банки.
След COVID-19 все повече страни от Третия свят са заплашени от икономически фалит, ако не се съобразят с драконовската фискална и парична политика, наложена от МВФ. Към юли 2023 г. МВФ е договорил заеми по Механизма за структурно приспособяване с 93 държави, главно в Африка, Азия и Латинска Америка, които са задължени да изплатят над 113 трилиона долара дългови задължения и от които се изисква да преструктурират икономиките си, което задълбочава неравномерния обмен чрез понижаване на стойността на националните валути (МВФ 2023). На практика МВФ и западните многостранни банки провеждат политики, които намаляват стойността на труда, произвеждащ стоки и услуги в периферните страни, чрез излагане на валутите на международен валутен обмен (вж. приложението). За разлика от тях повечето държави, които вземат заеми от Китай, не са поставени под заплаха от неплатежоспособност, а обикновено заемите им се преструктурират или опрощават. Китайските заеми, отпускани на африкански държави, нямат за цел да извлекат високи финансови печалби, а да подпомогнат развитието на бедните държави. Китай отпуска средства за развитие на африканските държави при много по-ниски лихви, отколкото западните държави. От 2000 г. до 2019 г. Китай е отписал над 3,4 млрд. долара безлихвен дълг на африкански държави. През 2022 г. Китай е опростил безлихвени заеми на 23 държави на континента (Akeredolu 2023). Разбира се, в един идеален свят финансирането на развитието не трябва да се монетизира, но ако държавите от Глобалния юг искат да се развиват, те се нуждаят от безлихвени чуждестранни заеми или в идеалния случай от пряка помощ за инфраструктурно развитие. Възможно е да се разчита на чуждестранни парични преводи от нископлатени работници мигранти, както отбелязват западните агенции за развитие.
Една от неолибералните тенденции е феминизацията на труда в световен мащаб, в резултат на което непропорционално голяма част от тежестта на експлоатацията се стоварва върху плещите на жените. Как имиграцията се отразява на тази ситуация?Емануел Несс: Жените са неразделна част от работната сила в страните от глобалния Юг и представляват все по-голям дял от трудовите мигранти. През 2022 г. жените ще представляват 48% от всички работници мигранти, което разкрива нарастващата международна феминизация на труда. Жените все повече работят в четирите основни отрасли, в които се наемат трудови мигранти: (1) селско стопанство, (2) строителство, (3) производство и особено (4) работа в сферата на грижите като домашни работници в домовете на приемащите семейства в дестинациите, грижи за деца и семейства, бавачки и в сферата на медицинските грижи. Всъщност повечето жени, полагащи грижи, които пътуват в чужбина като временна работна ръка, получават по-високи заплати, отколкото могат да получат в държавите на произход в периферията, като нарушават семействата и общностите поради отсъствието си и деформират структурата на заплатите. Младите индонезийски жени, които са мигриращи домашни помощнички в домовете на семейства със средни доходи в Дубай, Хонконг, Куала Лумпур, Сингапур или Токио, могат да получават заплати, които са с 50-75 % по-високи от тези на квалифицираните ръководни работници в родината. Въпреки това домашните работнички са уязвими и към кражба на заплати, тъй като често са принудени да работят шест дни в седмицата без фиксиран график.
Временните работнички мигрантки, които са силно експлоатирани, обикновено напускат първия си работодател заради работодатели, които са готови да плащат по-високи заплати, което променя статута им от временни работнички мигрантки на такива без документи, тъй като в повечето дестинации напускането на първия работодател е забранено. В арабските държави от Съвета за сътрудничество в Персийския залив семействата, които наемат домашни работници, упражняват контрол върху жените чрез системата за спонсорство kafala, като забраняват на мигрантите да сменят работодателите си, което води до форма на робство за жените мигранти (Beza et al. 2020; Silvey & Parreñas 2020). По време на пандемията COVID-19 жените работници мигранти са особено уязвими на експлоатация от страна на работодателите си в държавите на местоназначение, тъй като много от тях са принудени да се върнат в родните си страни, без да им бъде изплатено възнаграждението. Жените, работещи в домакинството, съставляваха голяма част от работниците, които бяха обект на кражба на заплати (Foley & Piper).
Emmanuel was one of the major proponents of the theory of labour aristocracy in his time, claiming that the unequal exchange benefits the working class of the First World. Given your framing of immigration within unequal exchange theory, how would you say that migrant labour affects labour aristocracy?Емануел Несс: Екстраполацията на Аргири Емануел за естеството на аристокрацията на труда в империалистическите държави-ядра на глобалния Север се потвърждава от демографските и националноикономическите данни в богатите страни, когато той провежда изследванията си през 60-те и 70-те години на ХХ век. Парадоксално е, че профсъюзите допринасят за по-голямо равенство сред работническата класа в страните от имперското ядро. Същевременно равенството в заплащането в рамките на развития капиталистически свят се постига за сметка на извличането на засилен излишен труд от Глобалния юг.
Мобилността на работната сила е от съществено значение за концепцията на Емануел за неравен обмен, тъй като заплатите се определят от относителните цени на стоките, а не от производителността на труда. По този начин понятието за мобилност на капитала е значимо и корелира със значимостта на потенциалната мобилност на труда. Ако по-високите равнища на производителност не водят до по-високи заплати, при равни други условия, равнищата на заплащане се определят от географското положение в международната капиталистическа икономика и преместването на работниците в глобалния Север, ще допринесе за изравняване на равнищата на заплащане.
Страните от Третия свят са трайно поставени в подчинено и обедняло положение, за да се поддържа и разширява рентабилността на мултинационалните корпорации и да се разширява потреблението и жизненият стандарт на работническата класа. Както Ленин убедително илюстрира:
“Буржоазията на една империалистическа “велика” сила може икономически да подкупи горните слоеве на “своите” работници, като похарчи за това около стотина милиона франка годишно, тъй като свръхпечалбите ѝ най-вероятно възлизат на около хиляда милиона. А как тази малка сопа се разпределя между министрите на труда, “представителите на работниците” (спомнете си великолепния анализ на този термин на Енгелс), работниците – членове на комитетите на военната промишленост[5], чиновниците по труда, работниците, принадлежащи към тесните занаятчийски съюзи, офис служителите и т.н., и т.н., е второстепенен въпрос (Ленин 1916).”
Забележително е, че представата на Ленин за аристокрацията на труда отива по-далеч от това, което западните марксисти често разглеждат като висшия ешелон на труда. Емануел развива тази критика с оглед на същественото разширяване и значение на работническата класа, възникнала в Западна Европа и Северна Америка в следвоенната епоха. Не само горните ешелони на работническата класа в империалистическите страни са подкупени чрез свръхексплоатацията на колониите, но след Втората световна война се разширява подкупването на цялата работническа класа в имперското ядро.
On a more practical side, what would you say the strategy of the anti-imperialist and progressive labour moments should be in relation to migration? What are the most important takeaways for the activists?Емануел Несс: Формирането на антиимпериалистически работнически движения е от съществено значение за подкрепата на правата на работниците мигранти. По-конкретно, в епохата на десния популизъм антиимпериалистите в ядрото трябва да се присъединят към движенията за подкрепа на правата на нископлатените работници мигранти. Абсолютно важно е да се разграничат работниците мигранти, които са висококвалифицирани в STEM индустриите, които получават високи заплати, и включват много работници мигранти от империалистическото ядро, например френските работници, наети в САЩ. Огромното мнозинство от трудовите мигранти обаче е застрашено от високи нива на експлоатация от страна на работодателите и от по-агресивни държавни органи на имигрантите, които се стремят да арестуват, вкарват в затвора и депортират работниците мигранти без достъп до правна помощ. Още по-важно е антиимпериалистите да се организират в опозиция на милитаризацията на границите от страна на империалистическите държави от ядрото. Не можем да бъдем оптимистично настроени за промяна на правителствената политика в настоящата епоха на нарастваща народна опозиция и ксенофобия срещу труда на мигрантите, подклаждани от почти всички политици и медии. Дори самоопределящите се като прогресивни хора допринасят за нарастването на ксенофобията, като определят миграцията като “проблем”, който изисква действия от страна на правителството. Не можем да разчитаме на империалистическите правителства да променят потисническия международен миграционен режим, който потиска мигрантския труд. Също така не можем държавите да подкрепят рефлексивно мигрантите, но е възможно да се подпомогнат действително съществуващите социалистически държави, които имат много по-големи шансове да подкрепят уязвимите мигранти. Това може да се постигне само чрез полиполярност и формиране на регионални политически блокове, а не чрез разделяне на държавите на малки единици, неспособни да защитят мигрантите в собствените си региони. Представете си федерация от социалистически държави от Северна Африка, Южна Африка, Югоизточна Азия или Южна Азия като средство за защита на мигрантите в собствените им региони.
Каква е ролята на мигрантския труд в антиимпериалистическата борба?Емануел Несс: Работниците мигранти могат да изпълняват важна функция в антиимпериалистическата борба, като предават информация за заплатите и условията на труд и за свръхексплоатацията на работниците в държавите на местоназначение. Те биха могли да информират работниците в периферните държави на произход, че е важно да се развиват икономиките чрез формиране на алтернативни модели на развитие, основани на човешките потребности. Работниците мигранти вече са основните източници на класови конфликти, тъй като градските райони на Глобалния юг се индустриализират, а селските работници се преместват в градските райони, за да работят във фабриките на големите градове в Южна и Югоизточна Азия. Китайската работническа класа, която е развила силно класово съзнание, е първо или второ поколение работници в градските райони. Те формират основния компонент на китайската работническа класа с класово съзнание, заети в частни и държавни предприятия, поставяйки началото на местната войнственост на ACFTU (Общокитайската федерация на профсъюзите) (Freeman & Li 2013). Въпреки информационната блокада от страна на западните работници и левицата, включително марксистите, китайската работническа класа запазва високо ниво на класово съзнание и изгражда по-силни профсъюзи за подобряване на заплатите и условията на труд. Главно организираната китайска работническа класа в АКФТУ е архетип за вътрешните работници мигранти в Глобалния юг. Тъй като почти всички трудови мигранти в Китай са вътрешни, а не международни, можем да очакваме от тях да предизвикат западните мултинационални корпорации, опериращи в Китай, да подобрят заплатите и осигуровките. По същия начин международните трудови мигранти могат да предадат своите знания и опит в класовите борби срещу мултинационалните капиталисти в чужбина. Антиимпериалистите трябва да подкрепят стачките и трудовите действия на международните и вътрешните работници мигранти.
Библиография
Akeredolu, Fikayo (2023 г.) “China’s Role in Restructuring Debt in Africa” (Ролята на Китай в преструктурирането на дълга в Африка), (Оксфорд, Великобритания: Оксфордски университет, катедра “Политика и международни отношения”) 16 февруари https://blog.politics.ox.ac.uk/chinas-role-in-restructuring-debt-in-africa/
Beza L. Nisrane, Ringo Ossewaarde & Ariana Need (2020) ‘The exploitation narratives and coping strategies of Ethiopian women return migrants from the Arabian Gulf’ (Разкази за експлоатация и стратегии за справяне на етиопски жени, завръщащи се мигранти от Персийския залив), Gender, Place & Culture, 27 (4) 568-586.
Emmanuel, Arghiri (1972) Unequal Exchange: A Study of the Imperialism of Trade (London: The Monthly Review Press
Foley, Laura & Nicola Piper (2021 г.) “Returning Home Empty Handed: (в превод от английски език): Examining How COVID-19 Exacerbates the Non-payment of Temporary Migrant Workers’ Wages. Global Social Policy, 21(3), 468-489. https://journals.sagepub.com/doi/epub/10.1177/14680181211012958
Freeman, Richard B. and Xiaoying Li (2013 г.) “How Does China’s New Labor Contract Law Affect Floating Workers” (Как новият закон за трудовите договори в Китай засяга плаващите работници)? Работен документ 19254. (Кеймбридж, Масачузетс, Национално бюро за икономически изследвания) https://www.nber.org/system/files/working_papers/w19254/w19254.pdf
МВФ (2023 г.) Общо необслужвани кредити, 13 юли https://www.imf.org/external/np/fin/tad/balmov2.aspx?type=TOTAL
Kadri, Ali (2000) A Theory of Forced Migration (Теория на принудителната миграция): The Proletarianisation of the West Bank Under Occupation (1967-1992) (Сингапур; Springer Nature)
Ленин, В.И. (1916) “Империализмът и разколът в социализма”, Събрани съчинения на Ленин (Москва: Издателство “Прогрес”, 1964 г.) https://www.marxists.org/archive/lenin/works/1916/oct/x01.htm
Ness, Immanuel (2023) Migration as Economic Imperialism: How International Labour Mobility Undermines Economic Development in Poor Countries (Миграцията като икономически империализъм: как международната трудова мобилност подкопава икономическото развитие на бедните страни) (Cambridge, UK: Polity)
Silvey, Rachel & Rhacel Parreñas (2020 г.) “Precarity chains: cycles of domestic worker migration from Southeast Asia to the Middle East” (Вериги на прецакване: цикли на миграция на домашни работници от Югоизточна Азия към Близкия изток), Journal of Ethnic and Migration Studies, 46 (16) 3457-3471
UNDESA (2023 г.) Transforming Our World: Програмата до 2030 г. за устойчиво развитие https://sdgs.un.org/2030agenda
Xiang, Biao & Johan Lindquist (2014) “Migration Infrastructure”, International Migration Review, 48 (S1) Fall, S122-S148. https://globaldecentre.org/wp-content/uploads/2020/07/Biao-Xiang-Johan-Lindquist-Migration-Infrastructure-2014.pdf
Yaffe, Helen (2020) We Are Cuba! Как един революционен народ оцелява в постсъветския свят (New Haven: Yale University Press)