Според статия в Wall Street Journal, “Западът отново научава, че войната се нуждае от индустрия”. Странна констатация: Американците и НАТО откриват “топлата вода” – заглавието звучи наистина наивно, глупаво и смешно.
Година след започването на бойните действия в Украйна, Западът осъзнава, че воденето на война зависи от индустриално производство, че войната е преди всичко функция на логистиката в индустриален мащаб.
“Нахлуването на Русия в Украйна разкри огромни недостатъци в капацитета и организацията на западната отбранителна индустрия. САЩ и техните съюзници не са подготвени да водят продължителна война в Тихия океан и биха се справили трудно с дълъг европейски конфликт.”
Ръководството на НАТО вече признава, че сблъсъците на САЩ с Русия или Китай могат да изчерпят прецизните оръжия и други жизненоважни доставки.
Това е странно осъзнаване, ако вземем предвид, че войната се е “нуждаела” от индустрия поне от Първата световна война насам.
Или казано по друг начин, военни действия между хипер-индустриализирани държави предполага пълна мобилизация на индустриалните ресурси. Ако войната в Съветска Украйна през 1941-1945 г. беше тотална война с пълно промишлено мобилизация, то за днешната война между НАТО и Русия в Украйна може да се очаква само, че ще бъде още по-зависима от индустрията (от промишления мащаб на разполагане, използване и производството на оръжия).
МИлитаризация, или същото под ново име?
Явно стреснати, държавите от НАТО започват да се милитаризират в индустриален мащаб. Според WSJ, до началото на войната срещу Русия, западните военни сили са били съкратени и организирани за “бутикови” операции:
“Много правителства започват да реагират. САЩ увеличават производството на оръжия след десетилетия на съсредоточаване върху тероризма и националната сигурност. Френският президент Еманюел Макрон обеща “военна икономика”, за да увеличи военните доставки. Германският канцлер Олаф Шолц се отказа от дългогодишното пренебрежение на Берлин към военните разходи.”
Това очевидно не е вярно в случая със Съединените щати, а НАТО по същество е армията и щабът на САЩ. От 1945 г. насам американският военнопромишлен комплекс винаги е бил далеч най-големият в света:
Всичко е в ръцете на големите частни компании?
“Това е завъртане с отзвук от миналия век, когато САЩ многократно са разгръщали икономиката си, за да водят войни и да се изправят срещу враговете. През 1917 г. Удроу Уилсън национализира американските железници, а през 1942 г. Детройт се преориентира от производството на автомобили към производството на танкове и бомбардировачи. Студената война породи военно-промишления комплекс.”
Очевидно е, че предвид днешната хегемония на неолибералната капиталистическа идеология държавата няма да може да предприеме военнопромишлена мобилизация в стил Втората световна война – това трябва да направят частните капиталистически корпорации.
Всъщност това е отворен въпрос – дали частните военни корпорации могат да поддържат такова натрупване в сравнение с държавните военни предприятия на Китай или Русия?
Губене на позиции?
Другият проблем, с който се сблъсква американската армия в тази война, е осъзнаването, че е загубила лидерските си позиции в областта на военната наука, обучението и технологиите. Според неотдавнашен доклад за Атлантическия съвет експертна група от бивши високопоставени служители на Министерството на отбраната заключава, че:
“Нашата страна е водеща в много нововъзникващи технологии, свързани с отбраната и сигурността – от изкуствения интелект и насочената енергия до квантовите информационни технологии и други”, заяви група бивши високопоставени служители на Министерството на отбраната в неотдавнашен доклад за Атлантическия съвет, мозъчен тръст във Вашингтон. “Но Министерството на отбраната Не е много ефективно в борбата си да идентифицира, приеме, интегрира и внедри тези технологии във военни приложения.”
Акцентът е поставен върху разчитането на частните корпорации за преодоляване на различията в способностите, които се появиха в Украйна. Решението е да се разчита още повече на капиталистическия частен сектор. Висши офицери от НАТО като холандския адмирал Бауер го казват директно: “Имаме нужда от частни инвеститори, които да подкрепят отбранителната индустрия”. В главите на натовските генерали и адмирали се носят още модни думи като “предприемачество”, “иновация”, “гъвкавост”, “прекъсване”.
Един очевиден въпрос тук: кога частните капиталистически корпорации НЕ са участвали широко във въоръжаването (и въобще във функционирането) на НАТО ? Отговорът е очевиден: “частният сектор” винаги е бил в основата на подготовката на НАТО за водене на война.
И така, какво се случва: дали ни се разказва фалшива приказка, или транснационалният капиталистически корпоративен език е проникнал изцяло в съзнанието на стратезите на НАТО?
Това е добър въпрос, защото вътрешната логика на войната с висока интензивност през XXI век може наистина да е много различна от вътрешната логика на капиталистическото натрупване на богатство (и различните свързани с него структури и практики)?
Фон Калузевиц отбеляза – да споменем тук, че “войната е продължение на политиката с други средства”, докато век по-късно Мишел Фуко каза точно обратното: “Политиката е продължение на войната с други средства.” Последиците от последното твърдение все още не са добре разработени, но ни се струва, че трябва да бъдат!
Преди да приключим с представянето на допълнителни преведени части от статията в Wall Street Journal, е логично да припомним: Руските въоръжени сили са по същество съветски в подхода си към войната. А Съветският съюз разработи и практикува (в резултат на интензивните войни, които водеше през дългия ХХ век) строга концепция за тотална война, която зависеше от това, което се наричаше (и се нарича) в техните военни академии: военна наука за войната.
В този контекст е интересно да се отбележи, че армията на Съединените щати не е имала систематично разбиране за оперативното ниво на войната до началото на 80-те години на ХХ век, когато в силите ѝ е въведена доктрината “Въздух-земя-битка”. Тази доктрина (която и до днес е в основата на оперативно-стратегическото мислене на САЩ) е пряко вдъхновена от теоретичните трудове за оперативното ниво на войната на полк. Иссерсон.
Във въведението си към фундаменталната книга на Иссерсон за съвременната война, издадена от Центъра за комбинирани оръжия на американската армия, полковник Томас Е. Хансън, директор на Института за бойни изследвания, отбелязва:
“Отделните и неравностойни усилия на съюзниците срещу нацистка Германия през Втората световна война, последвани веднага от съревнованието на свръхсилите през Студената война, създадоха значителна празнина в разбирането на американските офицери за факторите, които допринесоха за съветските победи на Източния фронт. В резултат на това през десетилетията след войната понятието “оперативно изкуство” е признато и възприето от американската армия почти като собствено творение. През 90-те години на ХХ в. обаче западните военни историци и теоретици откриват, че Съветският съюз е стигнал до това пръв.”
Трябва да се добави, че украинската армия също е по същество постсъветска в началото на войната (или определено до 2014 г.), преди да бъде поставена под прякото военно и логистично командване на НАТО.
Структурни проблеми?
Всичко това води до заключението, че войната между НАТО и Русия разкрива структурни и теоретични слабости (и следователно ограничения) на подхода на НАТО към войната. Ясно е, че военните способности на Запада са оптимизирани за лесни, безкръвни (от тяхна гледна точка) инвазии и избирателни военни удари с колонизаторски характер – т.е. насочени срещу значително по-слаби противници като Югославия, Либия, Афганистан и Ирак. Но сметките се променят, когато са изправени пред Китай или Русия?
Статията в оригинал е достъпна тук: https://www.wsj.com/articles/the-west-again-learns-that-war-needs-industry-33c8ca88?mod=hp_lead_pos7