Следвайте “Комета.бг” в Телеграм.
Автор: Рамин Мазахери
Оригинална публикация: https://raminmazaheri.substack.com/p/after-3-big-wins-1815-1945-1991-is
Превод: Екип на Комета.бгРедакцията на Cometa.bg изказва своята благодарност на Рамин Мазахери за предоставеното ни разрешение да преведем неговата статия за нашето издание.Рамин Мазахери е главен кореспондент в Париж на PressTV и живее във Франция от 2009 г. Работил е като репортер във всекидневник в САЩ и е правил репортажи от Иран, Куба, Египет, Тунис, Южна Корея и други страни. Последната му книга е "Жълтите жилетки на Франция: Западните репресии срещу най-добрите ценности на Запада".
Автор е и на книгата "Игнорираният успех на социализма: Иранският ислямски социализъм", както и "Ще разруша всичко, което си: Прекъсване на западната пропаганда за Червен Китай", която е достъпна и на опростен и традиционен китайски език.“Знаеш ли кого обвинявам? Стария аятолах, че ни нарече Великия сатана. Сякаш ни гледаше с лошо око и ние се свивахме”. – Джон Ъпдайк, Заек в покой (“Rabbit at rest”), 1990 г.
Не може да се отрече, че англо-американският мироглед/съюз е единственият победител и в трите най-влиятелни революции в съвременната история.
В епохата маркирана от Френската антимонархическа революция, либералните и социалдемократическите революции от Първата и Втората световна война, както и съветската социалистическа демократична революция, единственият победител и в трите е англо-американският свят. Този основан на факти исторически анализ е предложен през 1996 г. от италианския историк-комунист Доменико Лосурдо и може да бъде намерен на английски език в книгата War and Revolution: Rethinking of the Twentieth Century.
“Единственият политически субект, който излезе редовен победител от трите конфликта, беше англо-американският свят. Преобразуването на англо-американската политическа традиция и по-специално на САЩ е потвърждение на този факт”, пише той.
Той не пояснява конкретно, но когато пише “освещаване на този факт”, предполагам, че има предвид превръщането му в универсален, постоянен и свещен (неоспорим).
Това би описало ролята на всеки съвременен историк, който редовно се среща в основните медии. Найл Фъргюсън, за да дам един пример, се издигна до известност, като поиска световно господство за англоезичната култура.
Това е тема, която постоянно се повтаря в постоянно реагиращите издания като The Economist. Евгениката е аут, след Хитлер – превъзходството вече е езиково.
Въпреки че Обединеното кралство напусна Европейския съюз, английският език все още е неговата бюрократична лингва франка.
През 2013 г. изтичането на разузнавателна информация от информатора Едуард Сноудън изведе на преден план шпионския кръг “Пет очи” – англоезичен сговор между Австралия, Канада, Нова Зеландия, Обединеното кралство и САЩ. Можем да допълним тези разкрития с “удара в гърба” на Франция от страна на Австралия през 2021 г. по сделката за отбрана на стойност 50 млрд. евро, която беше осуетена от САЩ – англофоните се държат заедно, колкото и французите да се обявяват против “англосаксонския свят”.
Тъй като вече не могат да разчитат на евгениката, именно англоговорящият свят сега е издигнат и това помага да се обясни основната теза на Лосурдо: Англоезичният свят се занимава с ревизионистична история, за да издигне Славната революция от 1688 г. и революцията в САЩ от 1776 г., като същевременно лъжливо и неморално се опитва да ликвидира “революционната традиция” на човечеството за всички след него. Ликвидирането на революционната традиция – коя година спира за вас?
Това е превъзходен и очевидно верен анализ: От Френската революция до напълно пренебрегваните, но несъмнено революционни американски аболиционисти (Уилям Лойд Гарисън за Конституцията на САЩ от 1787 г., която кодифицира расовата държава: “) до болшевиките, всички революционери след 1776 г. неизбежно са етикетирани от англофоните като “вирус” или “луди”. Отново и отново проблемът е биологичен.
Днес да не говориш английски означава да бъдеш изрязан от интелектуалното съществуване като обречен езичник през V век във Византия.
Макар че двете англоезични революции са напредък – от абсолютната монархия към демокрацията, макар и само частично – Лосурдо отбелязва (в анализ, който днес е заклеймен като “уокизъм” от политическите консерватори), че единственият начин американската и английската революция да изглеждат в положителна светлина е, ако опитът на индианците, чернокожите, ирландците и шотландците бъде отписан от историята на тези революции. По подобен начин Първата и Втората световна война изглеждат като кръстоносен поход на Уилсън1 , целящ да направи света “безопасен за демокрацията”, само ако целият колониализъм – англоезичен, френски и, което е изключително важно, открито обявеният план на Хитлер за колонизиране на Източна Европа – бъде отписан от историята.
Такава е фалшивата “история”, която се преподава в либералните демокрации, за да се ликвидира непрекъснато революционната традиция.
Настояването на пророка Мохамед да замени ликвидирането на езичниците от Византия с толерантност към онези, които не са призовани от Бога към исляма, е една от многото политически революции, за които той е отговорен, но това е друга рубрика, която със сигурност никога няма да намерите и в либерално-демократичните учебни програми. Въпросът е следният: виждаме защо западната история е толкова неубедителна за втората половина, описана в книгата на Фъргюсън “Западът и останалите” (“The West and the Rest”).
Това, за което Фъргюсън най-много алармира в момента – за да спечели англоезично признание – е предполагаемата заплаха от исляма. Но това се случва много десетилетия след лошото око на Хомейни – който продължава невероятно шокиращата честност и непоколебима смелост на колегата мюсюлманин Малкълм Х – така че каква е връзката?
Точно както Лосурдо се присъедини към малкия, но правдоподобен хор, наричащ Първата и Втората световна война “Втората тридесетгодишна война”, сега можем да видим – както Лосурдо не е могъл, още повече че е писал 5 години преди 11 септември – че иранците поставиха началото на четвъртата голяма многогодишна историческа тенденция.
Както писах в последната си книга за “жълтите жилетки”: ревизионистична, либерално-демократична глупост е да се отделят войните на Френската революция от войните на Наполеоновата епоха: през 1789-1815 г. се създадоха седем различни европейски коалиции, за да свалят революционна Франция.
Двадесет и четири години за потискане на първата модерна революция и само реакционна Англия е воювала във всички тях.
Студената война продължава от 1945 до 1991 г. Американското аболиционистко движение на практика продължи повече от сто години – не е като американските чернокожи да са получили реално либерални демократични права през 1865 г., а по-скоро през 1965 г. На палестинците може да им отнеме още толкова време, тъй като те са почти толкова лишени от права, обезсилени и доминирани, колкото са били чернокожите в САЩ.
Битката за съвременни човешки права в мюсюлманския свят – който има нещастието да се намира на мястото на днешните мини Потоси… но само ако корабите от XVI век са били на сребро – за първи път контраатакува англоезичния хегемон през 1979 г. През 2017 г. вълната започна да се обръща срещу налагането на марионетки в Сирия, и то с руска помощ. Днес Хамас контраатакува колониалния аванпост на Запада – Израел – повече израелци (85 %) говорят английски, отколкото канадци (83 %).
Окончателната победа на Палестина със сигурност е гарантирана, но сега виждаме – както Лосурдо не можеше – че тя ще съвпадне със сигурния възход на Китай, със сигурното утвърждаване на настояването на Русия за многополюсен свят и с вероятния провал на ръководения от англоговорящите либерално-демократичен проект на Европейския съюз.
2023 г. може да се окаже повратната точка – краят на англоезичния успех в най-важните глобални политически тенденции. Как могат да бъдат от правилната страна на историята, когато все още подкрепят не само монархията и колониализма, но дори и нерегулирания 1%? Може би историята ще каже, че тазгодишният неуспех на украинската контраофанзива – който разкри военно-промишлено-технологичния упадък на Запада – е бил началото на края?
Но за да се премине от военната към културно-политическата сфера – и по този начин да се постави началото на края – е необходима успешна народна революция: така, глобалната политическа тенденция беше стартирана от иранската ислямска революция от 1979 г., която отново утвърди върховенството на морала в управлението.
Иран не настоява този морал във вашето управление да бъде ислямски, а просто да има някакъв морал: “Край на поведението, водено от 1%, от типа на Великия Сатана, поне тук и поне от нас”. Олигархичната, елитарна либерална демокрация се проваля – винаги се е проваляла, винаги ще се проваля – на този тест.
Социалистическите демокрации не се провалят на този тест, защото са истински революционни – окончателно преобръщат върха на пирамидата чрез интелектуални призиви към морал, които слагат край на привилегиите, основани на евгенетиката или на предците, като и двете са просто наследство.
Всъщност съвременните секуларисти биха се възмутили от думите на Робеспиер: “Единствената основа на гражданското общество е моралът. Всички общества, които водят война срещу нас, се основават на престъпления.”
Това наистина е вярно за онези, които се борят срещу Френската революция, точно толкова, колкото и за онези, които се борят срещу Иранската, Кубинската или Китайската революции.
За Лосурдо, превъзходен критик на либералната демокрация, може да се каже още много, но “Заекът в покой” на Ъпдайк печели наградата “Пулицър” през 1990 г. и той често е смятан за най-великия следвоенен американски писател. Харесвам диалозите му, но мога да се справя без досадното му, по същество чувствено-повърхностно повествование за живота в американските предградия (за разлика от Набоков има безброй несъществени изречения) и особено без депресиращия му, морално празен светоглед. Може би той е толкова уважаван от домакините, защото неговият свят е изцяло на капсулирания (вкопан?) индивид и никога социален – така че как може да бъде революционер? Ако се изисква лична жертва, тогава ликвидирайте, сигурно би казал Заека.
Главният герой на Заека ще бъде възкресен – само по име, тъй като между двамата персонажи няма никаква връзка – в един все пак най-добър “white trash” филм на своята епоха, 8 Mile, с участието на героя от караванния парк Еминем.
Ъпдайк не е чак толкова смешен, но когато го прави, то е предимно по американския начин на “cringe humour”: ние се просълзяваме от ужасния “невинен” егоцентризъм на Заека, безсрамното му нежелание да се промени и вечната му незрялост, която накрая е разобличена от японския началник на Toyota. Пишейки през 1990 г., изглежда е вероятно Ъпдайк да не е знаел, че споразумението от Плаза от 1985 г. затвърждава Япония като част от Запада, т.е. държава, чиито лидери участват в колонизирането на собствения си народ в полза на себе си и на международния 1% на Маркс.
Със сигурност обаче Ъпдайк е проницателен в разбирането на американското културно въздействие на Иранската революция и оценявам мнението му за Франция:
“Компютърът е като французина. Изглежда много умен, докато не знаеш езика. След като знаеш езика, разбираш, че е адски глупав. Бърз, разбира се. Но бързо не е същото като умно.”
- Има се предвид американския президент Удроу Уилсън (1913-1921) [↩]