Следвайте “Комета.бг” в Телеграм.
Автор: Боян СтаниславскиБоян Станиславски — e журналист, преводач и издател; редактор в сайта Барикада, дългогодишен сътрудник на Българско Национално Радио, публикува текстове основно в полски и български издания; автор на англоезичния блог TheBarricade.online. Станиславски редовно участва в подкаста на полската електронна медия Portal STRAJK както и в предаването On the Barricades.Крайно време е Източна Европа да преосмисли своята роля и отношение към Европейския съюз.
Твърде много се промени откакто ентусиазирано решихме да се включим в т.нар. Европейски проект. За добро или за лошо Брюксел е на път да подкопае самия ЕС със своите действия. Нека да си кажем истината. Не бива просто да стоим настрана и да приемаме всичко безпрекословно. Тези процеси или вече ни засягат или съвсем скоро ще ни започнат да ни засягат директно.
През 90-те години на XX век, когато ни бе представена идеята за Европейския съюз, тя представляваше не само политически проект, а и олицетворяваше мечтите на Източна Европа – мечтите да се превърнем в Запада, да станем част от него или поне да се приближим до неговите стандарти. Това беше една визия за обединение, благоденствие и споделени идеали; нещо като „Краят на историята“ на Фукуяма – вечно благополучие и хармония под формата на либерална демокрация и либерален капитализъм.
Като един от ентусиазираните поддръжници на присъединяването на България и Полша към ЕС, аз повярвах в обещаващата идея за този съюз. Разбира се, отдаване вече осъзнах, че тази ми вяра е била наивна и глупава.
Много от нас бяха заслепени от желанието си да видят само добрите страни на ЕС, игнорирайки предупрежденията, които дори тогава се прокрадваха. Критиките идваха от различни, понякога странни, краища на политическия спектър. Специално в Полша: от католически фундаменталисти, монархисти, крайно десни хулигани и т.н.
Не трябва да забравяме и критиките от сериозната левица, която тогава все още съществуваше и нееднократно осъждаше ЕС като неолиберален проект, обвиняваше го в в опити за придаване на институционална култура на едно всъщност доста просташко икономическо превземане на бившия Източен блок и създаване на условия за задълбочаване на експлоатацията и неравенството.
Днес, обаче, левицата в Източна Европа (или онова, което се смята за такава) е най-горещият защитник на ЕС в неговия сегашен вид и дори на идеята за неговата трансформация във федерална супердържава. Полската партия “Разем” е ярък пример за това, както и за общата политическа капитулация на левицата из нашите географски ширини.
Нека бъдем откровени: ЕС, който наблюдаваме днес, е радикално различен от този, за който гласувахме по време на референдумите. Време е да престанем да възприемаме ЕС като непогрешима институция и да започнем задълбочен разговор за неговата истинска същност. Не само че всичко, което левите говореха за ЕС, се сбъдна, но и качеството на ръководството му рязко се влоши. На върха са личности, които са обсебени от омраза към Русия и Китай, корупция, авторитаризъм, като Урсула фон дер Лайен, и пренебрежение към Източна Европа, видимо в лицата на Борел, Тимерманс, Вебер и дори Юрова която е от Чехия. Тяхното лидерство, заедно с тотална липса на обща култура и знание, поставя целия „европейски проект“ на пътя към саморазрушение, влачейки и нас към тази опасност.
Много от нас бяха заслепени от желанието си да видят само добрите страни на ЕС, игнорирайки предупрежденията, които дори тогава се прокрадваха. Критиките идваха от различни, понякога странни, краища на политическия спектър. Специално в Полша: от католически фундаменталисти, монархисти, крайно десни хулигани и т.н. Не трябва да забравяме и критиките от сериозната левица, която тогава все още съществуваше и нееднократно осъждаше ЕС като неолиберален проект, обвиняваше го в в опити за придаване на институционална култура на едно всъщност доста просташко икономическо превземане на бившия Източен блок и създаване на условия за задълбочаване на експлоатацията и неравенството. Днес, обаче, левицата в Източна Европа (или онова, което се смята за такава) е най-горещият защитник на ЕС в неговия сегашен вид и дори на идеята за неговата трансформация във федерална супердържава. Полската партия “Разем” е ярък пример за това, както и за общата политическа капитулация на левицата из нашите географски ширини.
Нека си кажем истината: ЕС, който наблюдаваме днес, е радикално различен от този, за който гласувахме по време на референдумите. Време е да престанем да възприемаме ЕС като непогрешима институция и да започнем задълбочен разговор за неговата истинска същност. Не само че всичко, което левите говореха за ЕС, се сбъдна, но и качеството на ръководството му рязко се влоши. На върха са личности, които са обсебени от омраза към Русия и Китай, корупция, авторитаризъм, като Урсула фон дер Лайен, и пренебрежение към Източна Европа, видимо в лицата на Борел, Тимерманс, Вебер и дори Юрова която е от Чехия. Тяхното лидерство, заедно с тотална липса на обща култура и знание, поставя целия „европейски проект“ на пътя към саморазрушение, влачейки и нас към тази пропаст.
Брюксел, някога символ на европейското единство, сега изглежда повече, като диктаторско-бюрократична конгломерация, която се опитва да управлява политическите процеси по един изключително небрежен и невеж начин.
Да вземем за пример Полша, ситуацията на линията Варшава-Брюксел за последните осем години беше абсурдна. Всъщност продължава да бъде такава. Брюксел натрапчиво се опитва да накара Полша да промени националните си закони, имиграционната си политика и сектори като логистика и селско стопанство, за да отговарят на приоритетите на ЕС или може би по-скоро на Германия. Ситуацията е аналогична, както в случая с Орбан, където проблемите се „решават“ с икономически натиск, задържане на средства, налагане на санкции. В Полша мнозина се надяваха ситуацията да се промени след падането на Качински по време на октомврийските избори. Уви.
И това не е всичко. Неспособността на Европейския съюз да реагира на неотдавнашните събития в Полша е ясен пример за двойни стандарти. През последните осем години ЕС критикуваше полската партия „Право и справедливост“ заради съмнения за уронване на правните и политически стандарти. Но сега, когато управлението е поето от правителството на Доналд Туск, любимец на ЕС, тонът се промени, макар политическите реалии да са същите или дори по-лоши. Репресивните и насилническите действия, като превземането на полската телевизия и радио от частна охранителна фирма и незаконното назначение на директор, са ярък пример за това.
Посещението на европейския комисар Вера Юрова, точно по време на тези събития в Полша и видимото мълчание на ЕС по отношение на тези нарушения, показват ясно двойните стандарти. По времето на мандата на Право и справедливост редовно наблюдавахме проблеми с правосъдието и нарушения на конституционния ред. Но все пак тези „операции“ бяха изтънчени, добре подготвени от юридическа гледна точка и не бяха осъществявани с гръм и трясък, а с промени, макар и противоконституционни, но въведени по реда на нещата и съгласно легислативните протоколи. Докато в момента министрите на Туск просто хулиганстват в публичното пространство и направо се гаврят със законите.
Ситуацията с полската национална телевизия разкрива една горчива и очевидна истина: опасенията на ЕС в Полша са свързани не толкова с авторитаризма, колкото с това да се гарантира, че предпочитаните от тях лидери, като Туск, ще запазят властта си. Това явно отклонение от техните заявени принципи показва предпочитанията и лицемерието на ЕС, което подкопава основите на справедливото управление и правовата държава, които твърдят, че защитават. Но, да оставим Полша. Нека насочим погледа си към изненадващият обрат в Брюксел, който ни показва, че лидерите на ЕС сякаш се надпреварват кой да вземе най-саморазрушителното решение.
Например, нека погледнем общата позиция за разширяването на Съюза с включването на Молдова и Украйна. Макар че на пръв поглед идеята изглежда благородна, тя е като да поканиш някого на парти на потъващ кораб.
От икономическа гледна точка, присъединяването на тези страни може да предизвика катастрофална верижна реакция, ако някои от страните-членки на Съюза не се окажат достатъчно стабилни да се противопоставят. Това е ясно за всеки, който обърне поне минимум внимание на вътрешнополитическите процеси в ЕС. Въпреки това, Брюксел продължава да разглежда тази опция. Това не само е рисковано, като цялостна идея, но и означава откровено пренебрегване на очевадни икономическите факти. Настояване да се обсъждат и да се осъществят, такива невероятни присъединявания само увеличава объркването и противоречията в Съюза. Бъдещите историци може би ще се мъчат да разберат мотивите зад сегашните решенията на Брюксел. За нас, които сме свидетели, ситуацията наподобява наблюдението на влакова катастрофа в забавен кадър: искаш да отклониш погледа, но просто не можеш.
Време е да се изправим пред суровата реалност относно отношенията на Източна Европа със Запада.
Ние в Източна Европа дълго време носехме чувство на почти метафизична благодарност към Запада, останало от митовете на 80-те години на миналия век, представящи го като обетована земя. Но съвременното състояние на ЕС налага да свалим розовите очила. Необходимо е да преценяваме действията на ЕС лидерите, базирайки се на настоящата реалност, а не на старите митове. Истинската цел на Запада, особено към всичко на изток от река Елба, става все по-осезаема. Това не е равнопоставеното партньорство, за което сме мечтали. Вместо това наблюдаваме политики, служещи на западни интереси, често за сметка на източноевропейските страни. Гласувахме за съюз, който обещаваше взаимна изгода и уважение, а не за такъв, който ни принуждава да се подчиним. Наложително е спешно да преосмислим стария си носталгичен възглед и да си зададем трудните въпроси за истинската същност на ЕС.
В крайна сметка, Европейският съюз в момента е само блед отблясък на визията, която източноевропейците някога ентусиазирано подкрепяха. Преобразуването на Съюза от символ на съвместен напредък в инструмент за реализиране на едностранни цели е не само разочароващо, но и сигнал за пробуждане и осъзнаване.
Източна Европа трябва да се освободи от своето увлечение по Запада и да се изправи пред настоящата реалност на ЕС. От решаващо значение е да започнем да обсъждаме стратегия за бъдещето, преди ЕС да се превърне в спектакъл на разпадането, което никой от нас не иска да види. Не трябва да чакаме историците да анализират неговия крах; времето за действие и преосмисляне на нашата роля в този съюз е сега. Не настоявам цяла Източна Европа да напусне ЕС веднага, но е крайно време да заявим себе си и да обмислим тази възможност.