Автор: Боян СтаниславскиБоян Станиславски — e журналист, преводач и издател; редактор в сайта Барикада, дългогодишен сътрудник на Българско Национално Радио, публикува текстове основно в полски и български издания; автор на англоезичния блог TheBarricade.online. Станиславски редовно участва в подкаста на полската електронна медия Portal STRAJK както и в предаването On the Barricades.Преднамереното унищожаване на исторически паметници като симптом за по-дълбоко заболяване в българската политика.
През последните три десетилетия България преживя дълбок цивилизационен упадък, белязан от редица предизвикателства, които оставиха дълбоки белези върху нейната социална, културна и историческа тъкан. След кардиналните промени от 1989 г., които отвориха пътя към възстановяването на капитализма, и още повече след бурната „Цветна революция“ от 1996-1997 нацията се бори с водовъртеж от икономически, социални, политически и културни бедствия. Тази поредица от събития не само подкопа основите на българското общество, но и остави хората в страната да се чувстват дълбоко изгубени и без надежда. В момента българите се борят да се задържат на повърхността в тези бурни води. И все пак политическите лидери използват широко разпространеното чувство на отчаяние за да манипулират и контролират, вместо да поведат страната към възстановяване. В тази ситуация България е изправена пред голямо предизвикателство за бъдещето. Тя е на кръстопът между запазването си като нация и пътя, водещ към тотален социален разпад.
Настоящата коалиция е привидно несъвместим съюз от някога враждебни партии, който не само няма последователен план за развитието на България – най-бедната страна в ЕС, но и таи презрение към българската национална идентичност и култура.
Премиерът Денков, известен още като Сорос-Денков заради афинитета си към организациите на „гражданското общество“, е пример за това поведение.
Той и администрацията му очевидно страдат от тежък синдром на умопомрачение, когато става въпрос за страни като Русия и Китай, като същевременно демонстрират непоколебима и страстна преданост към Запада, особено към Съединените щати и Европейския съюз.
Тези действия на правителството, които бих искал да анализирам, могат да се разглеждат само като предателство към основни български норми.
Българите традиционно имат братско отношение към Русия и уважавани фигури като Владимир Путин, въпреки че не са съвсем наясно с по-широките дневен ред и възгледи на руското ръководство. В същото време макар и да съществува скептицизъм към агресивния социално-икономически дневен ред на Запада особено по отношение на радикални социални и културни промени, като цяло българите никога не са били настроени против Запада.
Въпреки това политиките на настоящата администрация, възприемани (напълно основателно!) като опит за предефиниране на културното и политическо ДНК на нацията, подхранват нарастващи антизападни настроения. Систематичното унищожаване на паметници и монументи е горчива илюстрация на това противоречие. Тези действия са нещо повече от вандализъм.
Те са стратегическа атака срещу наследството и идентичността на България.
Паметници, които са били неми свидетели на бурната история на България от нейната независимост през 1878, се оскверняват в опит да се заличат символи, дълбоко залегнали в националното съзнание.
Тази кампания срещу исторически паметници е пряка посегателство срещу българския дух, насочена към унищожаване на последните следи от национално единство и идентичност. В преследване на евроатлантическите си мании изглежда, че правителството отчуждава огромно мнозинство от българското общество. Вместо да насърчи социалното сближаване и справяне с неотложни проблеми като бедността и изоставането в развитието на страната, правителството изглежда предпочита привеждане в съответствие със западните идеали не толкова заради, колкото за сметка на популярните национални чувства.
Няма как да не тълкуваме този подход като предателство към историческото наследство на България и опит за потискане на традиционните ценности и връзки – особено на тези с Русия, които заемат специално място в българската психика. Иронията е, че докато се опитва да насърчава прозападна позиция, чрез действията си правителството всъщност насажда антизападни настроения сред населението – нещо, което, разбира се, се счита за „руска пропаганда“. Неотдавнашният акцент, поставен върху събарянето на руски паметници, явно е провокативен ход с цел подкопаването на дългогодишните културни връзки между България и Русия. Този акт се разглежда не само като опит за пренаписване на историята, но и като жест на подчинение към западните сили, особено към Съединените щати.
Правителството е по-загрижено да получи похвала от чуждестранни дипломати, отколкото да отговори на нуждите и настроенията на собствените си граждани.
Така унищожаването на паметници се превръща в символ на по-голяма битка: тази между възприемането на глобализираното евроатлантическо бъдеще и запазването на българското национално наследство и идентичност, които са определяли страната от векове.
Исторически връзки: Преплетеното минало на България и Русия
Историческите връзки с Русия от 19 век насам са дълбоко вкоренени в пътя на България към независимост и модернизация. Руско-турската война от 1877-1878, поведена от Русия под предлог защита на православните християни в рамките на Османската империя, е преломен момент в българската история. Тази война, която Русия започва заради желанието си да разшири влиянието си и да защити събратята си славяни и християни, води до значителни победи над османците, чиято кулминация е договорът от Сан Стефано. Този договор, по-късно ревизиран от Берлинския конгрес, полага основите на автономно българско княжество. Без намесата на Русия България е можело да остане поредната разединена нация без своя държава като например кюрдите.
Отношенията между България и Русия продължават да се развиват през 20 век с своите възходи и падения. Друг ключов момент настъпва в края на Втората световна война. Поради външен натиск и геополитически обстоятелства, България първоначално се присъединява към силите на Оста. Въпреки това влиянието на Съветския съюз в региона изиграва важна роля в решението на България да се присъедини към съюзниците през 1944.
Този стратегически ход не само поставя България на печелившата страна във войната, но и затвърждава близките й отношения със Съветския съюз.
Под негово влияние след Втората световна война страната претърпява дълбока трансформация. Идеологическата, материалната и политическата подкрепа на СССР е от съществено значение за бързата индустриализация и развитие на България.
В този период (50-те и 60-те години на 20 век) се наблюдава огромна трансформация на българската икономика и общество. Осъществени са мащабни проекти, включително изграждането на училища, университети, държавни селски стопанства, развива се инфраструктурата: железопътни линии, пристанища и летища. Изграждането на атомна електроцентрала увеличава енергийната независимост и експортния потенциал на България. През същия период се наблюдава и значителен напредък в технологичните и военни способности на България. Съветската подкрепа е от решаващо значение за трансформирането на България от предимно аграрно и – нека бъдем откровени – доста примитивно общество в индустриализирана държава, позволявайки й да изнася широка гама от стоки, от храни до технологии.
Тази трансформацията също така води и до значителен социален напредък за милиони българи, които вече не са подвластни на бедността и неграмотността, а цялостният им стандарт на живот е значително подобрен. Съветският модел на развитие служи като план за модернизация на България, оказвайки влияние върху нейния икономически и социален пейзаж в продължение на десетилетия.
По същество историческата траектория на България от борбата й за независимост до следвоенната й модернизация, е неразривно свързана с Русия и по-късно със Съветския съюз.
Връзките, създадени през деветнадесети век по време на Руско-турската война, полагат основите на тези дълбоки и сложни взаимоотношения. Последвалото съветско влияние оформя пътя на България и води до значителен икономически и социален напредък.
И в обобщение: Преплетената история на България и Русия, която се простира до съветската епоха, е повече от просто история на геополитическо подреждане – това е вълнуващ разказ за взаимно влияние и подкрепа.
Монументи като храм-паметника на връх Шипка отразяват тази история, вплетена в самата тъкан на съвременното българско общество. Това е история за освобождение, сътрудничество и трансформация, демонстрираща как настоящият статут на България като независима и модерна държава до голяма степен се дължи на историческите й връзки с Русия и Съветския съюз. Тази дълбока връзка, белязана както от триумфи, така и от предизвикателства, е съществен компонент от националната идентичност на България и не трябва да бъде пренебрегвана при разбирането на нейната история.
Осквернено наследство: Унищожаването на статуите на граф Игнатиев
Граф Николай Павлович Игнатиев е изтъкнат руски дипломат и държавник от 19 век. Участието му в българските дела достига своя връх по време на Руско-турската война от 1877-1878, която оформя съвременна България. Игнатиев играе решаваща роля в тази война като се застъпва за правата на християните в Османската империя и настоява за руска намеса, която е от ключово значение за борбата за независимост на България. Санстефанският мирен договор, подписан на 3 март 1878, е непосредствен резултат от Руско-турската война и преломен момент в българската история.
Договорът е особено забележителен с разпоредбите си относно България. Той предлага създаването на голяма българска държава, която да обхваща голяма част от населените с българи територии, включително части от съвременна Сърбия, Северна Македония и Гърция.
За първи път голям международен договор признава съществуването на българска национална държава.
За българите Санстефанският договор олицетворява националния стремеж, въплъщава идеала за Велика България – онази мечта за национално единство и независимост, която остава непроменена през цялата българска история. Визията на договора за по-голяма, суверенна България е широко възприета като най-близката проява на българския национален идеал във време, в което мечтата за национално единство и независимост изглеждаше постижима.
Санстефанският договор и ролята на граф Игнатиев са дълбоко вкоренени в българското национално съзнание. Игнатиев е почитан не само заради дипломатическите си заслуги, но и като символ на българските стремежи за национално обединение и независимост. Приносът му към Договора от Сан Стефано се смята за основен за независимостта на България. Следователно унищожаването на статуите на Игнатиев е нещо повече от вандализъм – това е оскърбление към тези дълбоко вкоренени национални чувства. Това е атака срещу символ на пътя на България към постигането на националните й цели и утвърждаването й като държава.
Наследството на Игнатиев, вплетено в мечтата за единна и независима България, е важна част от българската национална идентичност, което прави разрушаването на паметниците му особено оскърбително. В това деяние лесно може да се разчете стремежът да се заличи важна глава от дългата борба на България за независимост и национално единство. И накрая, значението на граф Игнатиев в българската история надхвърля дипломатическите му усилия. Той е символ на българските национални стремежи, а Санстефанският договор показва какви са били целите ѝ и какво се е надявала да постигне България. Оскверняването на статуите на граф Игнатиев е нещо повече от просто хулиганство. Това е удар върху колективната памет и националната идентичност на България.
Икономическите и социални сътресения на съвременна България
Сегашното състояние на България очертава мрачна картина. Това не е само най-бедната нация в ЕС; това е страна, която се бори с дълбоки социални и икономически проблеми. Някога процъфтяващите индустрии се сринаха, оставяйки след себе си следи от упадък и отчаяние. Изселването на една трета от населението в търсене на по-добри възможности в чужбина казва много за ужасните условия у дома. В този пущинак историческата връзка на нацията с Русия за мнозина е като самотен фар на надежда и солидарност. За много българи, независимо от разбирането им за съвременната геополитика, това сантиментално чувство към Русия е съкровено наследство, източник на някакво достойнство в една иначе мрачна реалност.
Червената армия: Символ под обсадa
Тежкото състояние на софийския паметник на Червената армия обаче е най-сърцераздирателната глава за разрушаването на паметници в новите исторически анали на България. Този монумент е повече от обикновен артистичен израз; той изобразява решаващия период от освобождението на страната от нацисткия контрол и началото на нейния път към индустриализация и модернизация под новата държавна форма на Народна Република България.
Оскверняването на този паметник е нещо повече от историческа обида. То демонстрира явно незачитане на преобладаващите социални настроения, за които са характерни носталгията по съветския период и чувството за братство със съвременна Русия.
В стремежа си да се съюзят с външни сили, настоящите власти явно се опитват да заличат ключови глави от българската история и идентичност, които са формирали духа на нацията.
Ролята на Червената армия в българската история не може да бъде надценена. Без намесата на Червената армия България щеше да загуби Втората световна война и да се окаже на грешната страна на историята. Вероятно интервенцията спасява България от потенциално разделяне и териториални загуби след 1945 г. Червената армия изиграва важна роля в утвърждаването на България като модерна държава и общество след войната. Под влиянието и с подкрепата на СССР периодът след 1945 бележи най-големия растеж и развитие в новата българска история. Икономическите, политическите и военните усилия на СССР са от решаващо значение за превръщането на България в модерна нация.
В тази светлина унищожаването на антифашистки паметници като този на Червената армия в центъра на София е не само форма на исторически ревизионизъм, но и опасно “нормализиране” на фашизма. Това е игнориране на жертвите, които позволиха модернизацията и развитието на България. Събарянето на паметника на Червената армия е равносилно на нещо толкова грозно като това да се изплюеш в лицето на българската история и наследството на борците за независимост и прогрес на страната. Това е лоша услуга към колективната памет и отричане на значимата роля на Червената армия в определянето на съдбата на България. Този паметник служи не само като символ на минали борби и победи, но и като напомняне за сложната история на България. Загубата на подобни символи е трагична!
Отвъд монументите: Националната криза на идентичността
Преднамереното унищожаване на исторически паметници е симптом на по-дълбоко заболяване в българската политика. То отразява тревожна тенденция на исторически ревизионизъм, при която миналото не само е забравено, но и активно се изкривява. Последствията от тези действия се простират отвъд физическото увреждане на самите паметници. Те удрят в сърцето на националното съзнание, оставяйки празнота там, където някога е имало символи на единство и колективна памет. След разрушаването на тези емблематични паметници и историите за устойчивост, триумф и споделено наследство, които те носят със себе си, остава една нация несигурна за своето минало и – като резултат – за своето бъдеще.