Следвайте “Комета.бг” в Телеграм и във Фейсбук.
Автор: Боян СтаниславскиБоян Станиславски — e журналист, преводач и издател; редактор в сайта Барикада, дългогодишен сътрудник на Българско Национално Радио, публикува текстове основно в полски и български издания; автор на англоезичния блог TheBarricade.online. Станиславски редовно участва в подкаста на полската електронна медия Portal STRAJK както и в предаването On the Barricades.Вчера се навършиха 33 години от едно от най-малко известните събития в най-новата история. На 17-ти март 1991 година в СССР беше проведен референдум, в който съветските народи бяха запитани дали желаят съюзът да бъде разтурен или да бъде запазен и подложен на по-нататъшни реформи.
При избирателна активност близо до 80%, повече от 3/4 от гласувалите категорично се изказаха в подкрепа на запазването на СССР.
Разбира се, за мнозина тази информация е изненада, защото не се преподава в училищата, не излиза по медиите, не се организират престижни научни конференции или академични симпозиуми по темата. Напротив, различни историко-идеологически полицейски учреждения като например полския Институт за Националната Памет бдят знанието за такива исторически факти да не стане твърде общодостъпно. Това би могло да затрудни възпитаването на нациите на Колективния Запад в духа на безумен антикомунизъм и да се твърди, че разпадането на СССР е било някаква голяма победа на доброто над злото и на демокрацията над диктатурата.
Като се има предвид, че мнозинството от гражданите на тази страна (да, да, тези бедни хора, измъчвани от тоталитаризма, КГБ, опашките, купоните, липсата на възможности за емиграция, гладомора и Чернобил) масово и категорично се изказаха в подкрепа на запазването на съветската федерация, е доста лесно да се разбере, че действията, завършили с катастрофалния ѝ разпад, са били очевидно недемократични и в разрез с гласа на народа.
Разрушаването на СССР от дилетанти, предатели, ченгета и обикновени глупаци или политически наивници като Горбачов, беше огромна катастрофа за човечеството и още по-ужасна хекатомба за левицата.
Именно левицата от този момент започна масово да сдава багажа. От началото на 90-те години, премина почти изцяло на неолиберални позиции, никога не си направи труда (с изключение на буквално няколко души) да анализира срива на съветския модел, да и преразгледа доктрината, да внесе необходимите модификации и да продължи да се бори за управлението на народа. Същото направиха и феновете на западния социалдемократизъм, който фалира политически (и икономически в известна степен също) горе-долу малко по-късно. Разбира се, говорим за левицата на Колективния Запад.
Кубинските, китайските, руските и виетнамските, дори и беларуските теоретични списания, работещи под егидата на техните комунистически или социалистически партии, разработиха тази тематика и продължават да задълбочават анализите си. Но в нашите географски ширини това, което се е самоопределило като левицата е една ужасяваща пост-идеологическа клоака. Сериозно, това е клоака, изпълнена с антикомунистически отпадъци, хора готови да се извиняват за „режимите“ на Народните Републики до края на света. На фона на този радиоактивен боклук най-силно „блестят“ патологичните дребни буржоа с техните приказки за 1001 полове или истерични малоумници, поддържащи американския империализъм и „либералната демокрация“ (каквото и да значи това), или деца на крайно деморализираната късна бюрокрация от 80-те години.
Тези, които поне малко познават доктрината на научния социализъм или тези, които наистина искат да допринесат за промяната на света към по-добро, не би трябвало да свързват никакви надежди и в никакъв случай не бива да пласират своята политическа лоялност, в която и да е организация, сдружение или дори неформална група от антикомунистическия каналник. Този гнил балон и така разполага само със себе си! Подкрепата в обществото е на смешно ниво, та нека не придаваме на такава „левица“ фалшива автентичност, като се ангажираме с техните глупави инициативи по друг начин освен абсолютно критичен.