Следвайте “Комета.бг” в Телеграм.
Автор: Божин Трайков
Божин Трайков е социолог, защитил докторска дисертация в Университет на Алберта, Канада.Първа част от текст проследяващ историческия контекст на процесите утвърждаващи антикомунизма като хегемонен в Източна Европа и как той се превръща в механизъм за геополитически контрол.От падането на Берлинската стена насам идеологическата основа на (нео)либералната транзитология е обяснителен разказ за прехода на страните от Източния блок от тоталитаризъм към демокрация и свободен пазар (винаги използвани като взаимозаменяеми понятия). Това обяснение предполага, че капиталистическата социално-икономическа система води до политическа демокрация. От поне десетилетие насам обаче, в цяла Европа, не само в източната ѝ част, се наблюдава обратното – нарастваща тенденция към авторитарни форми на управление, съпроводена с разрастване на крайно десни, ксенофобски, крайно националистически, фашистки движения. Това ни учи, че по време на криза капитализмът с пазарния си фундаментализъм се оказва несъвместим с политическата демокрация.
След световната финансова криза, възникнала в САЩ в резултат на неолибералното дерегулиране на финансовия сектор, драконовските политики на строги икономии бяха наложени отгоре надолу от тройката (МВФ, ЕЦБ и ЕК) на различни европейски държави като Гърция, Италия и Португалия (Traverso, 2019, с. 10). В същото време, в продължение на две десетилетия под валутния борд на МВФ, България се намира в състояние на постоянна демографска, социална, икономическа и политическа криза. Дали постсоциалистическото състояние, изострено в българския случай с придвижване от неолиберален периферен капитализъм към фашистка форма на авторитаризъм, е своеобразен парадокс?
Идеологическото значение на антикомунизма
Теоретици, учени и мислители – от “Произход на тоталитаризма” на Хана Аренд и “Отворено общество” на Карл Попър до историците Ернст Нолте и Франсоа Фюре – са поставили знак за равенство между фашизма и комунизма. Изтъкнати създатели на неолибералната мисъл като Фредерик Хайек, Лудвиг фон Мизес, Вилхелм Рьопке и Милтън Фридман поддържат същото мнение, като в някои случаи твърдят, че фашизмът е по-малкото зло. Така например в “Либерализмът в класическата традиция”, публикувана за първи път през 1927 г., Мизес дава висока оценка на фашизма като спасител на европейската цивилизация от болшевизма, а през 1946 г. Рьопке го представя като по-малкото зло.
Моята цел тук е да ситуирам антикомунизма като част от по-голяма идеологическа констелация, която има своите интелектуални корени, в трудовете на класическия либерализъм, но също така е свързана идеологически с трудовете на неолибералните мислители, чиито възгледи след четиридесет години неолиберална хегемония вече са се превърнали в това което Антонио Грамши нарича здрав разум. Антикомунизмът не е просто идеологически дискурс, а политически механизъм. Това, което обединява антикомунизма на фашисти, либерали и неолиберали, е страха от процеса на масова демократизация, който сковава и елитите на политико-икономическото статукво. Антикомунизмът разобличава и хиперболизира престъпленията на комунизма, като същевременно ни пренасочва от, прикрива и отрича тези на капитализма. Въпросът, който ни идва наум, е дали днешният антикомунизъм е толкова различен от антикомунизма на Хитлер и Мусолини?
Възходът на антикомунизма след Втората световна война
Формирането на антикомунистическия дискурс в България трябва да се разгледа във връзка с развитието на тоталитарния модел по време на Студената война в американската наука, както и с ролята, която играят интелектуалците дисиденти от Централна и Източна Европа и втората вълна на ревизионизъм в Европа, свързана с германеца Ернст Нолте и французина Франсоа Фюре. За да се проследят ключовите влияния на българския антикомунистически дискурс, трябва да се вземат предвид антикомунизмът по време на Студената война, както и вътрешната работа на интелектуалната мисъл в Източния блок.
Доктрината “Труман” от 1947 г., основана на стратегията на Джордж Кенан, дава началото на Студената война (Gaddis, 2005). Тази политика третира Съветския съюз като агресор, който възнамерява да разпространи комунизма в световен мащаб. Тоталитарният модел започва да се ражда със Студената война в катедрите по политически науки и доминира в западната наука за Съветския съюз (Fitzpatrick, 2007). За първи път терминът тоталитаризъм възниква във фашистка Италия от Джовани Джентиле и Алфредо Роко (Gleason, 1984, с. 146). Джентиле използва термина в положителен смисъл, за да обозначи загрижеността на фашистите за “цялата воля, мисъл и чувство на нацията” (цит. по Gleason, с. 146.). Тоталитарният модел представя Съветския съюз като система отгоре надолу, характеризираща се с автоматизирано пасивно общество, терор и идеологическа пропаганда. Тоталитарният модел в науката не е отделен от външнополитическия дневен ред на САЩ. Както подчертава Шийла Фицпатрик, изучаването на Съветския съюз през 50-те и 60-те години на ХХ век е силно финансирано от правителството на САЩ (2006, с. 81). Съветологията като интердисциплинарно изследване на Съветския съюз и социалистическа Източна Европа е едновременно “оформена и застрашена от тясната си връзка с американската държава, военните и разузнавателните служби” (Bockman, 2011, p. 51). До 60-те години на ХХ в. тоталитарната рамка доминира в съветологията, възникнала в Службата за стратегически услуги (OSS), предшественик на ЦРУ (2011, с. 53). Много видни марксисти от Франкфуртската школа, като Маркузе и Нойман, работят в OSS (Simpson, 1994, с. 43).
Така, че началото на тоталитарната парадигма в съветските изследвания също идва и от левицата. Не само в трудовете на либералния философ, ученик на Хайдегер, Хана Аренд за тоталитаризма се прави паралел между фашизма и съветския комунизъм. През 30-те години на ХХ в. разочаровани учени марксисти от Франкфуртската школа – Франц Нойман, Макс Хоркхаймер и Херберт Маркузе използват тоталитарната рамка, за да направят сравнение между Сталиновия Съветски съюз и нацистка Германия и фашистка Италия. Есенциалистката концепция на Хана Аренд (1951 г.) за тоталитаризма като “абсолютно зло” и “тотален терор” прави връзка между комунизма и нацизма, които тя определя като тоталитарни, но пропуска италианския фашизъм от уравнението. Тя е и тази, която определя източноевропейските социалистически държави като тоталитарни. В преработения предговор към третата част на книгата си “Тоталитаризмът” тя пише, че нацистката и болшевишката система изглеждат като вариации на един и същ модел (Арендт съпоставя петгодишния план на Сталин с Новата икономическа политика (НЕП) на Ленин). Твърди, че докато НЕП, който смесва социалистически и дребнокапиталистически икономически модел, представя възможности за помирение на болшевишката държава с “народа”, то политиката на Сталин за насилствена колективизация и национализация с “превръщането на класите в маси” и “премахването на всякаква групова солидарност” са условия за “тотално господство” (Аренд 1951, с. xxxi).
Важно утвърждаване на тоталитарния модел идва от западно марксистки настроени източноевропейски дисидентски интелектуалци. Книгата на учениците на Георг Лукач – Агнес Хелер, Ференц Фехер и Георги Маркус, “Диктатура над нуждите” (1983 г.), оказва голямо влияние сред дисидентите. В своята марксистка критика на Съветския съюз и Източния блок те виждат “пълно подчинение на работниците във всички аспекти на всекидневния живот”, където “работната сила е напълно подчинена на властовия елит”, работниците са “напълно лишени от всякаква възможност да изразяват своите потребности от свобода” и всекидневният живот трябва да “отразява преобладаващите идеологически възгледи на държавата” (Фехер, 1978 г., с. 34-35).
А в “Тоталитарна диктатура и автокрация” (1956 г.) изследователите на СССР директно свързани с американската администрация – Збигнев Бжежински и Карл Фридрих – дават шест основни характеристики или черти на тоталитарната диктатура: “идеология, една партия, обикновено ръководена от един човек, терористична полиция, монопол в комуникациите, военен монопол и централно ръководена икономика” (21).
Ако проследим хронологично траекторията на тоталитарния модел, ще видим как тя съвпада с фазите на Студената война. Той се появява през 40-те и 50-те години на ХХ век, първо при разочаровани левичари като Исак Дойчер и Франкфуртската школа, а в популярната култура – с “1984” (1949) на Оруел. Популярната книга на Оруел, станала синоним на сталинизма, е повлияна от “Ние” на руския изгнаник и разочарован болшевик Евгений Замятин (публикувана за първи път на английски език през 1924 г.). През 1951 г., четири години след Доктрината Труман за конфронтация със Съветския съюз, с която започва Студената война, и две години преди смъртта на Сталин, излиза първото издание на “Произход на тоталитаризма” на Хана Аренд. Книгата на Бжежински и Фридрих с техните шест характеристики на тоталитаризма излиза през 1956 г., същата година, в която Хрушчов произнася известната си реч, в която осъжда сталинизма.
През 60-те и 70-те години на ХХ век, като се започне с размразяването на Хрушчов и се продължи с политиката на разведряване, тоталитарният модел избледнява. В западната, особено американската наука за Съветския съюз, се наблюдава промяна на парадигмата. От една страна, промяната идва в резултат на американско-съветските програми за обмен, които дават възможност на учените да посетят Съветския съюз, да проучат архивите и да се запознаят с ежедневието, а от друга – на дискредитираната роля на САЩ по време на Виетнамската война плюс антисистемните движения, поставящи под въпрос капиталистическото масово общество и автоматизацията (Fitzpatrick, 2007, p. 82).
Особено важни за възраждането на тоталитарната рамка десетилетие по-късно, в европейски контекст, са трудовете на Франсоа Фюре и Ернст Нолте. Но най-важното е, както ще разгледам, че те са ключови в процеса на демонизиране на лявата политика от 80-те години на ХХ век и се превръщат в голям източник на вдъхновение за антикомунизма в България. И двамата историци са открити антикомунисти. Фюре е бивш член на Френската комунистическа партия (ФКП), който напуска партията през 1956 г. и по време на събитията от май 1968 г. работи в Министерството на образованието на правителството на дьо Гол, докато Нолте винаги е бил консервативен и е участвал в акции срещу радикални леви студентски групи в Германия (Schönpflug, 2007, с. 272).
Енцо Траверсо прави разлика между американския ревизионизъм от седемдесетте години, който оспорва тоталитарния модел, и европейския ревизионизъм от осемдесетте години. Ревизионизмът на Фюре за Френската революция и ревизионизмът на Нолте за нацизма е паралелен на ревизионизма в съветската наука, който започва да поставя под въпрос тоталитарния модел. Въпреки това наследството на тези две ревизионистични школи е много различно. Ако ревизионизмът в съветологията в САЩ търси нюансиран поглед върху съветската история, отказвайки се да обрисува визията на монолитна, непроменща се система, като се фокусира върху социалната и културната динамика, ревизионизмът на Фюре и Нолте, който по-късно е възприет в Източна Европа, е противоположен. Това е консервативен отговор, наподобяващ постулатите на неолиберални теоретици като Хайек, Мизес и Рьопке. Този ревизионизъм също така крие апологетичен възглед за фашизма (Traverso, 2016, с. 322).
Ревизионистичните идеи на Фюре се появяват след 1968 г., характеризираща се с големи политически и социално-икономически промени във Франция. Събитията от май 1968 г. са отговор на кризата на капитализма (Boltanski and Chiapello, 2018). Тя обаче се характеризира с разрив между езика на френската работническа класа и този на студентите. Работниците се организират срещу преструктурирането на производството в индустриалните сектори и формулират съпротивата си като борба срещу експлоатацията и неравномерното разпределение на разходите за растеж. Критиката на студентите е свързана с отчуждението, осъждането на фордисткия модел, йерархиите и авторитаризма. Студентите и образованите кадри настояват за артистична изява и автономия. С други думи, това е критика срещу социалния капитализъм, който се планираше и контролираше от държавата. Болтански и Чиапело показват как тези нови движения, които изискваха автономия и артистично изразяване, идващи от ляво, но противопоставящи се на ПКФ, изкореняват политическата власт на традиционната левица, посветена на класовата борба, и в резултат на това подкрепят надигащия се нов етап на гъвкавия капитализъм, който ще стане известен като неолиберализъм.
Именно в този политико-икономически контекст започват да доминират нови интелектуални тенденции. Това е контекстът, в който след събитията от май 1968 г. се появява нов процес на различни антимарксистки влиятелни течения, някои от които съставени от бившата ПКФ. Франсоа Фюре е ключов представител на една научна тенденция, която разглежда историята, като “откъсва революционните моменти от обстоятелствата и действията, които са ги конституирали” (Wolfreys, 2007, с. 51). Фюре, историк на Френската революция, твърди, че тоталитаризмът се корени в якобинците. И което е по-важно, че “тоталитаризмът има революционни корени” (Schönpflug, 2007, с. 271). В тази връзка, в книгата си “Омраза към демокрацията” Жак Рансиер поставя текстовете на Фюре в рамките на това, което той нарича нов антидемократичен дискурс (Rancière, 2014, с. 13).
В крайна сметка проектите на Фюре и Нолте целят да сложат край на Френската и Руската революции като символи, които са мобилизирали политиката срещу различни форми на потисничество. Риторичните въпроси на Нолте най-добре показват неговата позиция: “Дали националсоциалистите са извършили, може би Хитлер е извършил “азиатско” деяние само защото са смятали себе си и себеподобните си за потенциални или реални жертви на “азиатско” деяние? Дали класовото убийство от страна на болшевиките не е било логично и действително преди расовото убийство от страна на нацистите?” (Нолте, 1993, с. 22). Въпреки че е съгласен с историко-генетичната теза на Нолте за приликите между болшевизма и фашизма, Фюре се дистанцира от тезата за “имитацията”, но се съгласява, че “универсалисткият екстремизъм на болшевизма провокира екстремизма на конкретното в нацизма” (Shorten, 2004, с. 287). Тезата на Нолте обяснява нацизма като имитация на болшевизма – твърдението, че нацистите реагират на болшевишките зверства и че Холокостът е “копие” на “оригиналните” болшевишки зверства в масов мащаб.
Краят на Студената война и възходът на неолиберализма
Второто възраждане на тоталитарния модел може да се анализира във връзка със стратегията на президента на САЩ Роналд Рейгън за засилване на Студената война и възхода на неолибералния модел. Представянето на Съветския съюз и Източния блок като тоталитарни след падането на Берлинската стена има идеологическото значение да демонизира всяка политико-икономическа система, която е алтернативна на англо-американския неолиберален капиталистическия модел. Ето защо текстовете, създадени от консервативни историци като Робърт Конкуест и Збигнев Бжежински, за които плановата икономика е също толкова зло, колкото и масовият терор, но също и иманентните критики на разочарованите марксисти, стават основа на източноевропейската антикомунистическа продукция.
Енцо Травересо (2019) анализира генеалогията на тезата за “равнопоставеното насилие”. Тази теза приравнява фашизма и антифашизма, като твърди, че и двете страни са извършвали насилие. Тя води началото си от гласовете на такива симпатизанти на нацистите като Хайдегер, който в известна размяна на реплики с Маркузе сравнява експулсирането на източногерманците с нацистката политика на изтребване на евреите, и Карл Шмид, който се оплаква, че фокусирането върху престъпленията на Третия райх игнорира “геноцида” на съюзниците над германските държавни служители (2019, с. 248).
През 80-те години на ХХ век промяната към ревизионизъм започва с историка Ернст Нолте. През 1986 г. той публикува статия във Frankfurter Allgemeine Zeitung (FAZ), озаглавена “Миналото, което няма да отмине”. В нея той твърди, че нацистките лагери са се появили като логичен отговор на гулаг (Nolte, 1993, с. 22). Целият дебат около ревизионистичните възгледи на Ернст Нолте, който е известен като Historikerstreit, е документиран в книгата, озаглавена “Завинаги в сянката на Хитлер” (1993). Важно е да се определи политическият и културният климат по време на дебата. Нолте започва да изразява подобни възгледи през 80-те години на ХХ век, време, когато от политико-икономическа гледна точка про-бизнес и анти-профсъюзната политика на татчеризма и рейгъномиката навлизат (Peck, 2010). Въпреки потискането на миньорите в Обединеното кралство, флиртът на Тачър с полската “Солидарност” е добре документиран. И все пак този ред на мисли, който за ляволиберални мислители като Хабермас е скандален, не е нов. Последните години пред края на СССР е контекстът, в който се появява отново – засилването на Студената война от Рейгън и началото на неолибералната контра революция и преструктуриране на капитализма.
В един западноцентристки разказ, много близък до колониалната реторика, Ернст Нолте се опитва да оправдае нацистките зверства като отговор на “азиатското деяние”, въведено в Европа от болшевиките (1993, с. 22). Той поставя акцент върху участието на евреите в руското и централноевропейското комунистическо движение, намеквайки, че расовият геноцид на нацистите е отговор на класовия геноцид на болшевиките. Както обаче както разглеждам другаде, проектът на Хитлер за изтребление черпи вдъхновение от модела на американския заселнически колониализъм и европейските колониални геноцидни проекти.
За Нолте изглежда, че нацистите са почти жертви на “азиатския” болшевизъм: “Не могат ли най-тайните дела на Хитлер да бъдат обяснени с факта, че той не е забравил клетката на плъховете?”(1993, с. 22) “Клетката на плъховете” се отнася до цитат от Хитлер, който според Нолте е съотнесен към клетката на плъховете, представена от Оруел в неговата “1984”. Следователно тя не идва от въображението на писателя, а е реален инструмент за мъчения на “китайската ЧК” (с. 21). Самият Хитлер обаче е заявил, че под “клетка за плъхове” е имал предвид затвора “Лубянка” (Jackel, 1993, с. 77).
Нолте пише, че “така нареченото унищожаване на евреите от Третия райх е реакция или изопачено копие, а не първо действие на оригинал”. Третият райх, той проследява в “освободителните движения”, към които е принадлежал, свързани с комунистическото движение” (14). Макар че Нолте настоява, че демонизирането на Третия райх е неприемливо, той сякаш участва в същия процес, когато става дума за Руската революция. В крайна сметка изглежда, че твърдението му, че окончателното решение на нацизма спрямо евреите е реакция на болшевизма, е опит да представи октомврийските събития като източник на цялото зло.
Според подобна логика Холокостът е бил превантивна мярка от страна на “потенциалните жертви” и това се подразбира още повече, като се съгласява с някои аргументи в книгата на Дейвид Ървинг “Войната на Хитлер” (1975). Нолте се съгласява с Ървинг, известен отрицател на Холокоста, който придава значение на самопубликуваната книга на американския евреин Теодор Кауфман “Германия трябва да загине!” (1941 г.) – книга, която няма никакво политическо и интелектуално въздействие в САЩ и е посрещната с подигравателно очарование и сравнена със “Скромно предложение” на Суифт в списание “Таймс” заради нелепите си твърдения. Въпреки това Гьобелс вижда в нея полезен инструмент и основно оправдание за своята антисемитска пропаганда, като твърди, че самият Рузвелт е бил повлиян от книгата на Кауфман (Herf, 2008, с. 11-13). Нолте (1993) не се задоволява с използването на нацистката пропаганда в подкрепа на своята антикомунистическа теза, той стига и дотам да даде вяра на тезата, че отношението на Хитлер към германските евреи като военнопленници е било оправдано въз основа на такива свидетелства като книгата на Кауфман и твърденията на председателя на Световната ционистка организация Хаим Вайцман, че евреите по света са на страната на Англия (Nolte 1993, p. 8).
Енцо Траверсо е изследвал източниците на Нолте, които се състоят от антисемитска белогвардейска пропаганда, възпроизвеждана от такива като Алфред Розенберг. Но това, което е по-важно за Траверсо, е “пълната липса на критична дистанция от източниците на Нолте” (Траверсо 2007, с. 141). В същата статия за FAZ от 1980 г. Нолте повтаря Хайек и Мизес, изразявайки мнението, че италианският фашизъм на Мусолини има положителна страна – той запазва частната собственост и следователно “спестява на италианския народ съвършения тоталитаризъм на Сталин” (Nolte, 1993, с. 6-7).
Връзката с неолиберализма, ако и да не е пряка, присъства ярко. Още през 1951 г. в книгата си “Социализмът”, Мизес изказва твърдения, подобни на тези на Нолте. Мизес твърди, че нацистката еднопартийна система, тайната полиция, концентрационните лагери, пропагандата, изтреблението на хората – всичко това е адаптирано от Съветския съюз, а нацистите според Мизес са най-“послушните ученици на Ленин, Троцки и Сталин” (1951, с. 580). Друг изтъкнат неолиберал Вилхелм Рьопке, подобно на възгледите на Мизес от 1927 г., вижда в нацизма бастион срещу болшевизма (1946, с. 28). По-нататък в този текст ще обсъдя още как тази представа се превръща в обща основа за популярния аргумент за по-малкото зло.