Автор: Боян СтаниславскиБоян Станиславски — e журналист, преводач и издател; редактор в сайта Барикада, дългогодишен сътрудник на Българско Национално Радио, публикува текстове основно в полски и български издания; автор на англоезичния блог TheBarricade.online. Станиславски редовно участва в подкаста на полската електронна медия Portal STRAJK както и в предаването On the Barricades.Българите зачеркват България
Миналата неделя българското т.нар. обществено мнение доказа своята загриженост за унищожаването на собствената си държава.
Проведените на 9-ти юни „двойни“ избори: за българското Народно събрание и Европейския парламент, показаха катастрофални резултати. Въпреки че никой не очакваше някакви революционни промени, всички се надяваха поне на „пълзене“ в някаква посока, различна от тази направо в пропастта. Междувременно политическият пейзаж, който се очерта в понеделник сутринта, е доста плашещ.
Двата избора в неделя ясно доказаха това, което шепа журналисти и учени повтарят от няколко години – деморализацията и апатията, трупани в масовото съзнание повече от три десетилетия, се оказаха по-ефективни от всички войни, в които България е участвала от зората на модерната си държавност преди 150 години.
Днес, през 2024 г., българите показаха, че нямат интерес да продължат да бъдат на политическата карта на Европа и света.
Те са свикнали с мисълта, че социално-културният и държавно-политически проект, наречен България, след близо 1400 години съществуване вече може да бъде тихо погребан в гробището на историята. Разбира се, не е вярно, че отговорността за това, което наблюдаваме, пада единствено върху българското обществено мнение. Отговорността за задействането и осъществяването на този процес несъмнено пада на Съединените американски щати, чието посолство след цветната революция от 1996-1997 г. взе кормилото на вътрешнополитическия процес в страната. В известен смисъл това не е никаква новост, тъй като през последните десетилетия, а и преди това, Вашингтон унищожи много държави и нации. Това, което е мрачно и гротескно, обаче, е начинът, по който българите станаха съучастници в това самоунищожение. Всеки, който се вгледа по-внимателно, трябва да бъде сериозно обезпокоен. Защото става дума не само за очевидна политическа патология, но и за психологическа и философска такава.
В ситуацията, в която се намира България, особено с оглед на случващото се в Украйна, това общество е изправено пред очевидния избор между войната и мира. Не само в България, но и там този въпрос присъства изключително силно в публичното пространство. Това се дължи, наред с другото, на гигантското разминаване между недвусмислено проруските политически настроения на мнозинството от населението и фанатично евроатлантическия курс, провеждан от клиентелистките партии, управлявани от „онова посолство“, с което неотдавнашният министър-председател Кирил Петков „ефективно консултираше избора на ръководителите на разузнавателните служби“ – както имахме възможност да чуем преди няколко месеца в оповестените записи от тайната среща между ръководството на неговата партия „Продължаваща промяна“ (ПП) и коалиционните му партньори от „Демократична България“ (ДБ).
Въпреки това, дори когато бяха изправени пред такъв фундаментален въпрос, българите не успяха да заемат ясна позиция.
Изминалите избори сложиха символичен край на един цикъл от последователно разочаровани надежди. Тези, които са наблюдавали България през последните няколко години, днес си спомнят с чувство на възторг гигантската мобилизация срещу показната корупция на упадъчния Бойко Борисов – човекът, който в продължение на 15 години беше почти абсолютен владетел на България. Надеждите наистина бяха големи, защото възникналото през 2019 г. обществено движение доведе до нехарактерен за България консенсус отвъд разделението. Опозиционните партии се обединиха, обществото беше уморено, но и крайно разочаровано от ежедневната агония и разпад на държавата. Каквото и да се случва, известният филм, представящ тези явления, с показателното заглавие „Последната линейка в София“, е създаден преди 12 години. Оттогава насам проблемите не само в здравеопазването, но и във всеки сектор, се задълбочиха драстично. И наистина не става дума само за инфраструктурата и икономиката, а за ежедневието, за реалния живот. Липсваха каквито и да било принципи – политически, морални или правни. Нямаше никаква структура, която да организира обществения живот, превърнал се в абсолютна клоака, пълна с корупция и клиентелизъм, внимателно наблюдавана от американското посолство.
За съжаление, откакто Бойко Борисов беше свален от власт преди четири години, беше направено всичко възможно днес той да се завърне ако не на бял кон, то поне в бяла лимузина, следвана от свитата си бели камили. След като постигна резултат от 24%, днес Борисов има шанс отново да застане начело на управлението в България. Неговата партия ГЕРБ (Граждани за европейско развитие на България) спечели първо място както на българските парламентарни, така и на европарламентарните избори, при плашещо ниска избирателна активност от около 30%.
На изборите за Народно събрание друга удивителна организация, един от най-патологичните „продукти“ на българския преход, а именно Движението за права и свободи (ДПС), зае второ място. То се представя като либерална партия, но в действителност е обикновена етно мафиотска структура, основана с подкрепата на българските турци. Тя е типична олигархично-клиентелистка организация, заобиколена от цяла мрежа от фирми и субекти, действащи на корпоративно-политическата граница, както в местната власт, така и на централно ниво. По този начин тя контролира част от Южна България използвайки етническия фактор и има много топли отношения с турския президент и неговите елити; отношения, много по-близки, отколкото с която и да е институция или партия в самата България. Между другото, струва си да се спомене, че българската конституция забранява създаването на етнически партии, но позоваването на конституционни норми в тази страна днес би предизвикало само смях.
На трето място имаме партия, или по-скоро коалиция от две партии, които са виновници за най-големите катастрофи през последните две години. Една от тях беше незаконно проведената конституционна реформа, която позволи на хора с двойно гражданство да получат достъп до държавни постове, като същевременно ограничи и без това малобройните правомощия на всенародно избрания Президент. Това се отнася по-специално до назначаването на техническите правителства, които са на власт, когато министерският съвет не може да бъде избран с парламентарно мнозинство. По-рано това действие беше в правомощията на президента, докато днес всяко техническо правителство на практика е продължение на предишния екип, което напълно противоречи на самата идея за съставяне на временно правителство.
Коалицията на партиите „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ е конгломерат от организации, представляващи една много тясна група от българското обществено мнение, за да не кажем една много тясна група от софийското обществено мнение, което живее в една нереформирана от 80-те години на миналия век прозападна митомания.
Това са хора, фанатично привързани към „евроатлантическите ценности“ и демокрацията; каквото и да се разбира под това. Техните лидери се държат и говорят като проповедници или слабоумни доктринери – тяхната мисия е насилствената оксидентализация на България на всяка цена.
Това са хората, които открито се противопоставят на мнозинството от българското общество и публично се хвалят как са потъпкали жестоко неговия мироглед, историческа памет и политически емоции. Както се очакваше от посолството на САЩ в София и Държавния департамент, те поставиха България на антируската страна на барикадата. Направиха също и някои много важни и ефектни жестове, насочени към разкъсване на това, което беше може би беше последната нишка на историко-политическите настроения, които все още обединяват голяма част от българското общество – братското отношение към Русия. Примери за това са разрушаването на паметника на Червената армия в София или на граф Игнатиев във Варна, опитите за премахване на Деня на независимостта, честван на 3 март (защото е свързан с Руско-турската война, благодарение на която България изобщо съществува), възпрепятстването на ежегодния фестивал на руско-българското братство по оръжие, честван в Шипченския проход, или постоянното демонстриране на показна готовност да се жертват ресурсите на цяла една държава за „свободна Украйна“.
В същото време през последните две години на управление, основна роля играеше коалицията „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“. В този период не беше построен дори един сантиметър път, с който Бойко Борисов навремето се хвалеше, че е добавил километър-два към вече построената по времето на Живков магистрала, подобно на Тшасковски с неговия пешеходен мост над Висла. По това време нямаше дори това. Всичко, което видяхме, е подчиняването на цяла България на интересите на американската империя. Нищо друго не се е случило, никаква инвестиция, дори микроскопична, не е направена. Няма смисъл дори да се говори за социални въпроси, въпреки че България е най-бедната страна в ЕС.
Това, че подобна коалиция днес може да събере повече от 16% от гласовете, е картина на невероятното. Няма рационално оправдание или причина да се гласува за тези хора. Невъзможно е днес да се каже нещо честно в тяхна защита, но въпреки това те получиха 15 % от гласовете. Избирателната активност беше драматично ниска и това доведе до този синтетично висок изборен резултат.
Българите знаят, че липсата на участие в народния вот облагодетелства партии като тази на Бойко Борисов или коалицията „Продължаваме промянана“ и „Демократична България“, или турското ДПС. Тези организации разполагат с широка, дисциплинирана и добре контролирана мрежа „клиенти“. Към това се прибавя и практиката на търговия с гласове, която е традиционна черта на българската демокрация от 90-те години на ХХ в. Популярността на тази меркантилна демокрация, започна да расте правопропорционално на драматичната пауперизация на ромските общности, които станаха първите жертви на деиндустриализацията, взривяването на колективното земеделие и разформироването на строителните войски.
Българското обществено мнение е наясно с опасностите, които крие ниската избирателна активност; интензивен дебат се води поне от десетилетие. Дори и сега, изправени пред войната в Украйна и риска страната лесно да бъде въвлечена в нея при съответната доминация на евроатлантиците в Народното събрание, българите не са в състояние да преодолеят апатията и деморализацията си. Те дори не отидоха да гласуват. Въпреки че изборът е ясен: война или мир.
Двете партии, подкрепящи мира – националистите от партията „Възраждане“, водена от Костадин Костадинов, и остатъците от Българската социалистическа партия – се класираха едва на четвърто и пето място със съответно 14 и 7 процента. Ако към това добавим и факта, че тези партии се мразят взаимно, се очертава картина на очевидна катастрофа. Ако прозападните лидери от всички нюанси се разберат, а в края на краищата посланик Кенет Мертен със сигурност ще ги призове да го направят, България със сигурност ще бъде изправена или пред по-нататъшна агония, или пред внезапна имплозия, защото, както твърдят някои коментатори и журналисти, в състоянието, в което е сега, държавата и обществото няма да могат да издържат дълго време на евроатлантическо разрушение.