Aвтор: Габриел Рокхил
Източник: The Philosophical Salon
URL: https://thephilosophicalsalon.com/the-cia-the-frankfurt-schools-anti-communism/
Превод: Екип на Комета.бг
Основи на глобалната теория на индустрията
Критическата теория на Франкфуртската школа – наред с френската теория – е една от най-модерните в световната теоретична индустрия. Заедно те служат като общ източник за много от определящите тенденциите форми на теоретична критика, които понастоящем доминират на академичния пазар в капиталистическия свят – от постколониалната и деколониалната теория до куиър теорията, афропесимизма и други. Следователно политическата ориентация на Франкфуртската школа има основополагащо въздействие върху глобализираната западна интелигенция.
Светилата от първото поколение на Института за социални изследвания – особено Теодор Адорно и Макс Хоркхаймер, които ще бъдат във фокуса на това есе – са издигнати фигури в това, което се нарича западен или културен марксизъм. За тези, които са запознати с преориентацията на Юрген Хабермас от историческия материализъм във второто, а след това и в третото поколение на Франкфуртската школа, тази ранна работа често представлява истински златен век на критическата теория, когато тя все още е била – макар и може би пасивна или песимистична – посветена в някаква степен на радикалната политика. Ако в това предположение има зрънце истина, то е само доколкото ранната Франкфуртска школа се сравнява с по-късните поколения, които префасонират критическата теория като радикална либерална – или дори просто откровено либерална – идеология[1]. В края на краищата първото поколение на Франкфуртската школа преживява едни от най-катаклизматичните сблъсъци в глобалната класова борба през XX век, когато се води истинска интелектуална световна война за смисъла и значението на комунизма.
Ето защо, за да избегнем да бъдем заблудени от историята или от провинциализма на западната академия, е важно да преконтекстуализираме работата на Института за социални изследвания във връзка с международната класова борба. Една от най-значимите характеристики на този контекст е отчаяният опит на капиталистическата управляваща класа, нейните държавни ръководители и идеолози да предефинират левицата – по думите на агента на ЦРУ по време на Студената война Томас Брейдън, – като „съвместима“, тоест некомунистическа левица. [2] Както Браден и други замесени лица подробно обясняват, един от важните аспекти на тази борба се състои в използването на пари от фондации и подставени лица на Агенцията като Конгреса за културна свобода (ККС) за популяризиране на антикомунизма и подмамване на левичарите да заемат позиции срещу действително съществуващия социализъм.
Хоркхаймер участва в поне една среща, организирана от ККС в Хамбург.[3] Адорно публикува във финансираното от ЦРУ списание Der Monat, най-голямото по рода си ревю в Европа и модел за много други издания на Агенцията. Негови статии се появяват и в две други списания на ЦРУ: Encounter и Tempo presente. Освен това той приема в дома си, кореспондира и сътрудничи с оперативния работник на ЦРУ, който вероятно е водещата фигура в германския антикомунистически Kulturkampf: Ласки казва на Адорно, че е отворен за всякаква форма на сътрудничество с Института за социални изследвания, включително и за възможно най-бързото публикуване на техните статии и всякакви други декларации на неговите страници[5 ]. Адорно приема предложението му и през 1949 г. му изпраща четири непубликувани ръкописа, включително ” Затъмнението на разума” на Хоркхаймер[6].
По този начин дългогодишният сътрудник на Хоркхаймер е тясно свързан с мрежите на ХСС в Западна Германия и името му се появява в документ, вероятно от 1958/59 г., който очертава плановете за изцяло германски комитет на ККС. [7] Нещо повече, дори и след като през 1966 г. се разкрива, че тази международна пропагандна организация е прикритие на ЦРУ, Адорно продължава да бъде „включен в плановете за разширяване на парижката централа [ККС]“, тъй като това е „обичайната дейност“ в частта на Германия, която е под надзора на САЩ[8 ]. Това е само върхът на айсберга, както ще видим, и сега не е изненадващо, тъй като Адорно и Хоркхаймер се издигат до световна известност в елитните мрежи на антикомунистическата левица.
Диалектически анализ на теоретичното производство
Анализът, който следва, се основава на диалектическо описание на социалната тоталност, което поставя субективните теоретични практики на тези двама основоположници на критическата теория в обективния свят на международната класова борба. Той не приема произволната разделителна линия, която много дребнобуржоазни учени отчаяно се опитват да поставят между интелектуалното производство и по-широкия социално-икономически свят, сякаш нечия „мисъл“ може – и трябва – да бъде отделена от нейния „живот“, както и от материалната система на теоретично производство, разпространение и рецепция, която тук ще наричам интелектуален апарат. Подобно недиалектическо допускане в крайна сметка не е нищо повече от симптом на идеалистическия подход към теоретичната работа, който предполага, че съществува духовна и концептуална сфера, функционираща напълно независимо от материалната реалност и политическата икономия на знанието.
Тази предпоставка затвърждава интелектуалния стоков фетишизъм, т.е. идолопоклонничеството пред свещените продукти на теоретичната индустрия, което ни пречи да ги поставим в рамките на цялостните обществени отношения на производство и класова борба. То обслужва и интересите на онези, които имат или се стремят да бъдат част от определен франчайз в рамките на глобалната теоретична индустрия, било то „критическата теория на Франкфуртската школа“ или някоя друга, защото защитава имиджа на марката на самия франчайз (който остава неопетнен от действителните социални производствени отношения). Докато фетишизмът на интелектуалната стока е основна характеристика на потреблението в рамките на теоретичната индустрия, управлението на имиджа на марката е отличителен белег на производството.
За подобен диалектически анализ е важно да се признае, че Адорно и Хоркхаймер действително са мобилизирали субективната си агентура при формулирането на значими критики на капитализма, консуматорското общество и културната индустрия. Далеч съм от това, но бих искал само да ситуирам тези критики в рамките на обективния социален свят, което означава да задам един много прост и практичен въпрос, който рядко се поставя в академичните среди: ако се признае, че капитализмът има отрицателни последици, какво трябва да се направи по отношение на него? Колкото по-дълбоко се вниква в живота и работата им, пресявайки преднамерения обскурантизъм на техния дискурс, толкова по-очевиден става техният отговор и толкова по-лесно се разбира основната социална функция на техния общ интелектуален проект. Защото, колкото и критични да са понякога към капитализма, те редовно потвърждават, че няма алтернатива и в крайна сметка нищо не може и не трябва да се прави по въпроса. Нещо повече, както ще видим, критиките им към капитализма бледнеят в сравнение с безкомпромисното им осъждане на социализма. Тяхната марка критична теория в крайна сметка води до приемане на капиталистическия ред, тъй като социализмът се оценява като много по-лош. Не по-различно от повечето други модни дискурси в капиталистическата академия, те предлагат критична теория, която бихме могли да наречем теория на АБС: Всичко друго, но не и социализъм.
В това отношение не е никак изненадващо, че Адорно и Хоркхаймер са толкова широко подкрепяни и популяризирани в капиталистическия свят. Каква по-добра тактика от това да се защитават учени като тях като едни от най-важните и дори най-радикалните марксистки мислители на ХХ век, за да се подкрепи съвместимата, некомунистическа левица срещу заплахата от реално съществуващия социализъм? По този начин „марксизмът“ може да бъде предефиниран като вид антикомунистическа критическа теория, която не е пряко свързана с класовата борба отдолу, а по-скоро свободно критикува всички форми на „господство“ и която в крайна сметка застава на страната на капиталистическите общества за контрол срещу предполагаемите „фашистки“ ужаси на мощните социалистически държави.
Тъй като този антикомунизъм е толкова широко популяризиран в капиталистическата култура, този опит за предефиниране на марксизма може да не бъде веднага разпознат от някои читатели като реакционен и социално шовинистичен (в смисъл, че в крайна сметка издига буржоазното общество над всяка алтернатива). За съжаление, голяма част от населението в капиталистическия свят е привикнало да слуша клевети, а не да прави строг анализ, когато става въпрос за действително съществуващ социализъм. Тъй като материалната история на тези проекти, с всичките им възходи и падения – а не митологичните истории на ужасите, пропагандно изградени около комунистическото страшилище – ще бъде от съществено значение за разбирането на аргументацията, която следва, позволявам си да насоча читателя към задълбочения и богат труд на строги историци като Ани Лакроа-Риз, Доменико Лосурдо, Карлос Мартинес, Майкъл Паренти, Алберт Шимански, Жак Повелс, Уолтър Родни и др. Препоръчвам на читателя също така да разгледа важните количествени сравнения между капитализма и социализма, направени от взискателни анализатори като Минчи Ли, Висенте Наваро и Триконтинентал: Институт за социални изследвания[9]. Подобна работа е анатема за господстващата идеология и за това има основателна причина: тя научно изследва доказателствата, вместо да разчита на изтъркани тропи и неинформирани идеологически рефлекси. Освен това това е вид историческа и материалистична работа, която до голяма степен е засенчена от спекулативните форми на критическа теория, насърчавани от глобалната теоретична индустрия.
Интелектуалците в епохата на революцията и глобалната класова война
Въпреки че ранният им живот е белязан от световно историческите събития на Руската революция и опита за революция в Германия, Адорно и Хоркхаймер са естети, предпазливи към предполагаемия морал на масовата политика. Макар че интересът им към марксизма е предизвикан от тези събития, той е предимно от интелектуално естество. Хоркхаймер се включва незначително в дейностите, свързани с Мюнхенския съвет след Първата световна война, особено като оказва подкрепа на някои от участниците, след като съветът е брутално потушен. Въпреки това той – същото важи a fortiori и за Адорно – „продължава да поддържа дистанция от взривоопасните политически събития по онова време и да се посвещава предимно на личните си грижи“[10].
Класовото им положение далеч не е било незначително в това отношение, тъй като то позиционира тях и политическите им възгледи в рамките на по-големия, обективен свят на обществените производствени отношения. И двамата теоретици от Франкфуртската школа произхождат от заможни семейства. Бащата на Адорно е бил „богат търговец на вино“, а този на Хоркхаймер – „милионер“, който е „притежавал няколко текстилни фабрики“[11 ]. Адорно „изобщо не е имал лични връзки със социалистическия политически живот“ и през целия си живот е изпитвал „дълбоко отвращение към официалното членство в която и да е партийна организация“[12 ]. По същия начин Хоркхаймер никога не е бил “явен член на която и да е работническа партия”[13]: „никой от принадлежащите към кръга на Хоркхаймер не е бил политически активен; никой от тях не е имал своите корени нито в работническото движение, нито в марксизма“[14].
По думите на Джон Абромит Хоркхаймер се стреми да запази предполагаемата независимост на теорията и „отхвърля позицията на Ленин, Лукач и болшевиките, че критическата теория трябва да бъде „вкоренена“ в работническата класа, или по-точно в партиите на работническата класа. [15] Той насърчава критическите теоретици да действат като свободни интелектуални агенти, а не да обосновават изследванията си в пролетариата, което е вид работа, която той пренебрегва като „тоталитарна пропаганда“. 16] Цялостната позиция на Адорно, подобно на тази на Херберт Маркузе, е обобщена от Мари-Жозе Левале със следните думи: „болшевишката партия, която Ленин превръща в авангард на Октомврийската революция, е централизираща и репресивна институция, която ще оформи съветската държава по свой образ и подобие и ще превърне диктатурата на пролетариата в своя собствена диктатура“[17].
Когато Хоркхаймер поема ръководството на Института за социални изследвания през 1930 г., неговото управление се характеризира по-скоро със спекулативна загриженост за културата и авторитета, отколкото със строги историкоматериалистически анализи на капитализма, класовата борба и империализма. По думите на Джилиан Роуз, „вместо да политизира академичните среди“, Институтът под ръководството на Хоркхаймер „академизира политиката“[18 ]. Това може би не се вижда никъде по-ясно от „постоянната политика на Института под ръководството на Хоркхаймер“, която „продължава да бъде въздържане не само от всяка дейност, която дори отдалечено е политическа, но и от всякакви колективни или организирани усилия за популяризиране на положението в Германия или за подкрепа на емигрантите.“ [19] С възхода на нацизма Адорно се опитва да изпадне в хибернация, предполагайки, че режимът ще се насочи само към „ортодоксалните просъветски болшевики и комунисти, които са привлекли вниманието към себе си политически“ (те наистина ще бъдат първите, които ще бъдат вкарани в концентрационните лагери)[20 ]. той „се въздържа от каквато и да е публична критика на нацистите и тяхната политика на „велика сила“[21].
Критическа теория в американски стил
Отказът от открито участие в прогресивната политика се засилва, когато в началото на 30-те години ръководителите на Института го преместват в Съединените щати. Франкфуртската школа се адаптира „към местния буржоазен ред, цензурирайки собствената си минала и настояща работа, за да отговори на местните академични или корпоративни нагласи.“ [22] Хоркхаймер изтрива от публикациите си думи като марксизъм, революция и комунизъм, за да не обиди американските си спонсори.23 Освен това всякаква политическа дейност е строго забранена, както по-късно обяснява Хърбърт Маркузе.24 Хоркхаймер влага енергията си в осигуряването на корпоративно и държавно финансиране за Института и дори наема фирма за връзки с обществеността, за да популяризира работата му в САЩ. Друг емигрант от Германия, Бертолт Брехт, не е бил напълно неоправдан, когато критично е описал франкфуртските учени като – по думите на Стюарт Джефрис – „проститутки в търсенето на подкрепа от фондации по време на американското си изгнание, продаващи уменията и мненията си като стоки, за да подкрепят доминиращата идеология на потисническото американско общество“[25 ]. Те наистина са били свободни интелектуални агенти, неограничавани от никакви организации на работническата класа в стремежа си да получат корпоративно и държавно спонсорство за своята марка пазарна критическа теория.
Близкият приятел на Брехт, Валтер Бенямин, е един от най-важните марксистки събеседници на франкфуртските учени по онова време. Той не успява да се присъедини към тях в Съединените щати, защото трагично се самоубива през 1940 г. на границата между Франция и Испания, в нощта преди почти сигурното му задържане от нацистите. Според Адорно той се е „самоубил, след като вече е бил спасен“, защото „е бил направен постоянен член на Института и е знаел това“[26 ]. По думите на известния философ той е „разполагал със средства“ за пътуването си и е знаел, че „може да разчита напълно на нас в материално отношение“[27 ]. Тази версия на историята, която представя самоубийството на Бенямин като непонятно лично решение предвид обстоятелствата, е упражнение в лъжа в името на личното и институционалното оправдание, според подробния анализ, публикуван наскоро от Улрих Фриз. Фриз твърди, че водещите фигури на Франкфуртската школа не само не са пожелали да подпомогнат финансово Бенямин за бягството му от нацистите, но и са провели мащабна кампания за прикриване, за да се представят безскрупулно като негови доброжелателни благодетели.
Преди самоубийството си Бенямин е бил финансово зависим от Института за месечна стипендия. Франкфуртските учени обаче презират влиянието на Брехт и революционния марксизъм върху творчеството му. Адорно не се срамува да опише Брехт с антикомунистическия епитет „дивак“, когато обяснява на Хоркхаймер, че Бенямин трябва да бъде „окончателно“ освободен от неговото влияние. [28] Затова не е изненадващо, че Бенямин се страхува да загуби стипендията си отчасти заради критиките на Адорно към работата му и отказа да публикува част от изследването му за Бодлер през 1938 г.[29 ] По същото време, когато фашистките сили се приближават около него, Хоркхаймер изрично казва на Бенямин, че трябва да се подготви за прекратяване на единствения си източник на доходи от 1934 г. насам. Освен това той твърди, че ръцете му са били „за съжаление вързани“, когато отказва да финансира пътуването на Бенямин към безопасността, като плати за билет за параход до САЩ, който би струвал под 200 долара[30]. това става буквално „месец след като е превел допълнителни 50 000 долара по сметка, с която разполага изключително той“, което е „вторият път в рамките на осем месеца“, когато си осигурява допълнителни 50 000 долара (равностойността на малко над 1 млн. долара през 2022 г.). [31] През юли 1939 г. Фридрих Полок получава и допълнителни 130 000 долара за Института от Феликс Вайл, богат син на капиталист милионер, чиито печалби от предприятие за зърно в Аржентина, спекулации с имоти и търговия с месо финансират Франкфуртската школа.
Липсва политическа воля, а не пари. Всъщност Фриз се съгласява с Ролф Вигерсхаус, че жестокото решение на Хоркхаймер да изостави Бенямин е било част от по-широка схема, според която директорите „систематично са поставяли реализацията на личните си житейски цели над интересите на всички останали“, като същевременно са разпространявали фалшивата представа за „изключителна ангажираност към преследваните от нацисткия режим.“[32] Сякаш за да забие последния пирон в ковчега на Бенямин, по-късно литературното му наследство е изчистено от по-ясно изразените марксистки елементи според Хелмут Хайсенбютел: „Във всичко, което Адорно прави за творчеството на Бенямин, марксистко-материалистическата страна остава заличена. […] Произведението се появява в една реинтерпретация, в която оцелелият противоречив кореспондент налага своята гледна точка“[33].
Тод Кронан твърди, че около 1940 г. – годината, в която Полък пише „Държавният капитализъм“ – се наблюдава осезаема промяна в цялостната политическа ориентация на Франкфуртската школа, която все повече обръща гръб на класовия анализ в полза на привилегироването на расата, културата и идентичността. „Често ми се струва – пише Адорно на Хоркхаймер през същата година, – че всичко, което преди виждахме от гледна точка на пролетариата, днес е концентрирано със страшна сила върху евреите.“[34] Според Кронан Адорно и Хоркхаймер “откриват възможността отвътре на марксизма да се разглежда класата като въпрос на власт, на господство, а не на икономика (евреите не са категория, определена от икономическата експлоатация). И след като тази възможност беше повдигната, тя се превърна в доминиращ начин на анализ в лявото пространство като цяло.“ [35] С други думи, франкфуртските теоретици спомогнаха да се подготви почвата за по-общото изместване от историческия материалистичен анализ, основан на политическата икономия, към културологията и политиката на идентичността, които ще се утвърдят в неолибералната епоха.
В това отношение е изключително показателно, че през 1944-45 г. под ръководството на Полок Институтът предприема мащабно изследване на „Антисемитизма в американския труд“. Фашизмът се е издигнал на власт с широка финансова подкрепа от страна на капиталистическата управляваща класа и все още е на пътя на войната по света. И все пак франкфуртските учени се наемат да се съсредоточат върху предполагаемия антисемитизъм на американските работници, а не върху капиталистическите спонсори на фашизма или действителните нацисти, които водят война срещу Съветския съюз. Те стигнаха до забележителното заключение, че „ръководените от комунисти“ профсъюзи са най-лошите от всички и че следователно те имат „фашистки“ тенденции: “Членовете на тези профсъюзи са не толкова комунистически, колкото фашистки настроени.“[36] Въпросното изследване е поръчано от Еврейския комитет на труда (ЕКТ). Един от лидерите на ЕКТ, Дейвид Дубински, е имал многобройни връзки с Централното разузнавателно управление и е участвал, заедно с оперативните работници на ЦРУ Джей Ловстоун и Ървинг Браун, в експанзивната кампания на Компанията за превземане на организирания труд и прочистването му от комунисти[37 ]. като определя комунистическите профсъюзи като най-антисемитски и дори „фашистки“, Франкфуртската школа изглежда предоставя част от идеологическото оправдание за унищожаването на комунистическото работническо движение.
Някои биха могли да сметнат сътрудничеството на Института за социални изследвания с американските власти и автоцензурата за оправдани поради антикомунистическите, а понякога и филофашистките нагласи на американския властови елит, да не говорим за вражеските чужди актове и декрети. [38] Действително, въз основа на подробен преглед на историята и дейността на Института на 21 януари 1944 г. Федералното бюро за разследване мобилизира многобройни табуретки, за да шпионира учените в продължение на около десет години поради опасенията, че Институтът може да служи като комунистическо прикритие[39]. информаторите включват близки сътрудници на Института като Карл Витфогел, други професионални колеги и дори съседи. Бюрото обаче не открива почти никакви доказателства за подозрително поведение и служителите му изглежда са се успокоили, когато някои от доносниците им, които са били лично близки до франкфуртските учени, са им обяснили, че критичните теоретици „вярват, че няма разлика между Хитлер и Сталин по отношение на целите и тактиката“[40 ]. Всъщност, както ще видим по-долу, те ще твърдят това в някои свои писания, включително когато се установяват в Западна Германия и вече не са под пряката заплаха от наблюдение от страна на ФБР и потенциално задържане или депортиране.
Да злепоставяш Изтока, да защитаваш – докато плащаш на Запада
През 1949-50 г. интелектуалните фронтмени на Франкфуртската школа преместват Института обратно в Западна Германия – един от епицентровете на интелектуалната световна война срещу комунизма. “В тази среда – пише Пери Андерсън, – в която KPD [Комунистическата партия на Германия] трябваше да бъде забранена, а SPD [Социалдемократическата партия на Германия] официално се отказа от всякаква връзка с марксизма, деполитизацията на Института беше завършена.”[41] Не по-малко от Юрген Хабермас – който в първите години от време на време изпреварваше Адорно и Хоркхаймер вляво – обвини последните в „опортюнистичен конформизъм, който е в противоречие с критическата традиция.“ [42] Всъщност Хоркхаймер продължава да цензурира работата на Института, като отказва да публикува две статии на Хабермас, които са критични към либералната демокрация и говорят за „революция“, дръзнала да предположи възможността за еманципация от „оковите на буржоазното общество“. [43] В личната си кореспонденция Хоркхаймер откровено подава ръка на Адорно, че „просто не е възможно да има признания от този род в изследователския доклад на институт, който съществува с публичните средства на това оковано общество.“[44] Това изглежда като откровено признание, че икономическата база на Франкфуртската школа е била движещата сила на нейната идеология или поне на публичния ѝ дискурс.
Във връзка с това е важно да се припомни, че петима от осемте членове на кръга на Хоркхаймер са работили като анализатори и пропагандатори за правителството на САЩ и държавата на националната сигурност, която „е имала интерес от продължаващата лоялност на Франкфуртската школа, тъй като редица нейни членове са работили по чувствителни правителствени изследователски проекти. “ [45] Макар че Хоркхаймер и Адорно не бяха сред тях, тъй като получаваха по-голяма подкрепа от Института, последният от двамата първоначално емигрира в Съединените щати, за да работи за Бюрото за радиоизследвания на Пол Лазарсфелд, един от „фактическите помощници на правителствените програми за психологическа война.“ [46] Този център за изследване на комуникациите получи значителна субсидия от 67 000 долара от фондация Рокфелер и работеше в много тясно сътрудничество с американската държава за национална сигурност (правителствените пари съставляваха над 75% от годишния му бюджет). Фондацията Рокфелер финансира и първото завръщане на Хоркхаймер в Германия през април 1948 г., когато той поема гост-професура във Франкфуртския университет.
За да не забравяме, че Рокфелерови са една от най-големите гангстерски фамилии в историята на американския капитализъм и използват фондацията си като данъчно убежище, което им позволява да мобилизират част от откраднатото си богатство „в развалянето на интелектуалната дейност и култура“[47 ]. освен това те са пряко ангажирани с държавата на националната сигурност по време на спонсорирането на Франкфуртската школа. След като служи като директор на Службата за координация по американските въпроси (федерална пропагандна агенция, чиято дейност наподобява тази на Службата за стратегически услуги и ЦРУ), през 1954 г. Нелсън Рокфелер става „суперкоординатор“ на тайните разузнавателни операции с титлата специален помощник на президента по стратегията на Студената война.“ [48] Той също така позволява фондът Рокфелер да бъде използван като канал за пари на ЦРУ, много подобно на голям брой други капиталистически фондации, които имат обширна история на работа ръка за ръка с Компанията (както е разкрито от доклада на комисията Чърч и други източници).
При всички тези връзки с капиталистическата управляваща класа и империята на САЩ сега не е никак изненадващо, че правителството на САЩ подкрепя преместването на Института обратно в Западна Германия с много значителна субсидия през 1950 г. в размер на 435 000 германски марки (103 695 долара или еквивалента на 1 195 926 долара през 2022 г.)[49] Тези средства се управляват от Джон МакКлой, върховен комисар на САЩ в Германия. МакКлой е основен член на властовия елит на САЩ, който е работил като юрист и банкер за големите петролни компании и IG Farben, и който предоставя обширни помилвания и замяна на наказания на нацистки военнопрестъпници. След като служи като един от архитектите на американската държава за национална сигурност по време на Втората световна война, той – кариерен ход, показателен за интимната връзка между дълбоката държава и капиталистическата управляваща класа – става председател на Чейс Манхатън Банк, на Съвета за международни отношения и на фондация Форд. В допълнение към средствата, осигурени от МакКлой, Институтът получава подкрепа и от частни дарители, Обществото за социални изследвания и град Франкфурт. През 1954 г. той дори подписва договор за изследване с корпорацията Маннесман, която „е била член-основател на Антиболшевишката лига и е финансирала нацистката партия.“ [50] По време на Втората световна война Маннесман използва робски труд, а неин председател на борда е нацистът Вилхелм Цанген, ръководител на военната икономика на Третия райх.[51] Следвоенният договор на Франкфуртската школа с тази компания е за социологическо изследване на мненията на работниците, като се подразбира, че такова изследване ще помогне на ръководството да забави или предотврати социалистическото организиране.
Може би най-ясното обяснение защо капиталистическите правителства и корпоратокрацията биха подкрепили Института за социални изследвания се съдържа в думите на Шепърд Стоун. Трябва да отбележим, че последният има опит в журналистиката и военното разузнаване, преди да стане директор по международните въпроси във фондация Форд, където работи в тясно сътрудничество с ЦРУ при финансирането на културни проекти по целия свят (Стоун дори става президент на Международната асоциация за културна свобода, което е новото име, дадено на Конгреса за културна свобода в рамките на усилията за ребрандиране след разкриването на произхода му от ЦРУ). Когато Стоун е директор по обществените въпроси на Върховния комисариат за окупирана Германия през 40-те години на ХХ век, той изпраща лична бележка до Държавния департамент на САЩ, за да го насърчи да удължи паспорта на Адорно: „Институтът във Франкфурт помага за обучението на германски лидери, които ще знаят нещо за демократичните техники. Смятам, че за нашите общи демократични цели в Германия е важно такива хора като професор Адорно да имат възможност да работят в тази страна.“[52] Институтът върши идеологическа работа, която американската държава и капиталистическата управляваща класа искат – и подкрепят.
Отговаряйки и дори надминавайки диктата на идеологическото съобразяване с „оковаващото се общество“, което финансира Института, Хоркхаймер открито изразява пълната си подкрепа за антикомунистическото марионетно правителство на САЩ в Западна Германия, чиито разузнавателни служби са били снабдени с бивши нацисти, както и за имперския им проект във Виетнам (който според него е необходим, за да се спрат китайците). [53] Говорейки в един от Amerika-Häuser в Германия, които са били пропагандни пунктове в антикомунистическия Kulturkampf, през май 1967 г. той тържествено заявява, че „В Америка, когато е необходимо да се води война, – а сега ме чуйте […] става въпрос не толкова за защита на родината, а по същество за защита на конституцията, за защита на правата на човека“.[54] Върховният жрец на критическата теория описва тук една страна, която е основана като заселническа колония, чието геноцидно ликвидиране на коренното население безпроблемно се слива с проекта за империалистическа експанзия, който вероятно е оставил най-кървавата следа – както твърди Martin Luther King Jr. през април 1967 г. – в историята на съвременния свят (включително около 37 военни интервенции и интервенции на ЦРУ между края на Втората световна война и 1967 г., когато Хоркхаймер излъчва това позорно твърдение чрез пропагандната платформа на САЩ)[55].
Въпреки че Адорно често се отдава на дребнобуржоазната политика на съучастническа пасивност, избягвайки публични изказвания по важни политически събития, малкото изявления, които прави, са поразително реакционни. Така например през 1956 г. в съавторство с Хоркхаймер той пише статия в защита на империалистическото нахлуване в Египет на Израел, Великобритания и Франция, чиято цел е завземането на Суецкия канал и свалянето на Насър (действие, осъдено от ООН). Позовавайки се на Насър, един от видните антиколониални лидери на движението на необвързаните, като на „фашистки вожд […], който заговорничи с Москва“, те възкликват: „Според тази псевдодиалектическа инверсия именно арабските държави са „разбойниците“, а не заселническата колония, която работи с основните империалистически държави, за да посяга на самоопределението на арабите. Добре би било да си припомним проницателното отхвърляне на подобна софистика от Ленин, което е характерно за голяма част от това, което се смята за „диалектика“ в глобалната теоретична индустрия: „Нерядко диалектиката служи […] като мост към софистиката. Но ние си оставаме диалектици и се борим със софистиката не като отричаме възможността на всички трансформации по принцип, а като анализираме дадено явление в неговата конкретна обстановка и развитие[57] Такъв конкретен, материалистически анализ е точно това, което липсва в идеалистическите инверсии à la Адорно и Хоркхаймер.
През същата година фронтоваците на Франкфуртската школа публикуват един от най-откровено политическите си текстове. Вместо да подкрепят глобалното движение за антиколониално освобождение и изграждане на социалистически свят, те възхваляват – само с няколко малки изключения – превъзходството на Запада, като същевременно многократно пренебрегват Съветския съюз и Китай. Позовавайки се на расистките описания на “варварите“ на Изток, които те описват с откровено субхуманизиращата лексика на „зверове“ и „орди“, те категорично обявяват, че те са „фашисти“, които са избрали “робството“ [58]. Адорно дори порицава германците, които погрешно смятат, че „руснаците защитават социализма“, като им напомня, че руснаците всъщност са „фашисти“, добавяйки, че „индустриалците и банкерите“ – с които той се идентифицира тук – вече знаят това[59].
„Всичко, което пишат руснаците, се изплъзва в идеология, в грубо, глупаво бръщолевене“, нагло твърди Адорно в този текст, сякаш е прочел всичко, което са написали, въпреки че, както обикновено, не се позовава на нито един източник (а доколкото знам, дори не е чел на руски). [60] Твърдейки, че в тяхното мислене има „елемент на ребърбаризация„, който според него може да се открие и у Маркс и Енгелс, той безсрамно заявява, че той е „по-реализиран, отколкото в най-напредналата буржоазна мисъл“.[61] Сякаш това не е достатъчно неискрена грандомания, Адорно има наглостта да опише този проект за писане с Хоркхаймер като „строго ленински манифест“[62 ]. това става в дискусия, в която те потвърждават, че „не призовават никого към действие“, а Адорно изрично издига буржоазната мисъл и това, което нарича „най-напреднала култура“, над предполагаемото варварство на социалистическото мислене. [63] Нещо повече, именно в този контекст Хоркхаймер удвоява техния социален шовинизъм, като в едно световно историческо заключение, което не предизвиква никакво опровержение от страна на неговия „ленински“ сътрудник, заявява „Смятам, че Европа и Америка са вероятно най-добрите цивилизации, които историята е създала досега, що се отнася до просперитета и справедливостта. Ключовият момент сега е да се гарантира запазването на тези завоевания“.[64] Това се случва през 1956 г., когато САЩ все още са в голяма степен расово сегрегирани, участват в антикомунистически лов на вещици и кампании за дестабилизация по целия свят и наскоро са разширили имперския си обхват, като са свалили демократично избрани правителства в Иран (1953 г.) и Гватемала (1954 г.), докато европейските сили водят жестоки борби, за да задържат колониите си или да ги превърнат в неоколонии.
„Фашизмът и комунизмът са едни и същи“
Едно от най-последователните политически твърдения, лансирани от Адорно и Хоркхаймер, е, че съществува „тоталитарна“ еквивалентност между фашизма и комунизма, ако тя се проявява в проектите за изграждане на социалистическа държава, антиколониалните движения на Третия свят или дори в мобилизациите на Новата левица в Западния свят. И в трите случая онези, които си мислят, че се измъкват от „оковаващото общество“, само влошават нещата. Патентованият факт, че западните капиталистически страни не предложиха никаква значителна опора срещу фашизма, възникнал в рамките на капиталистическия свят, и че в крайна сметка го победи именно Съветският съюз, изглежда не ги е накарал да се замислят за жизнеспособността на тази блажена и опростена теза (което не говори нищо за значението на социализма за антиколониалните движения и въстанията от 60-те години на ХХ век). Всъщност при цялото си морално разсъждение за ужасите на Аушвиц Адорно изглежда е забравил кой всъщност е освободил прословутия концентрационен лагер (Червената армия).
Хоркхаймер е формулирал своята версия на теорията на подковата с особена яснота в една брошура с ограничен тираж, публикувана през 1942 г., която скъсва с езоповския език на много от другите публикации на Института. Обвинявайки директно Фридрих Енгелс в утопизъм, той твърди, че социализацията на средствата за производство е довела до увеличаване на репресиите и в крайна сметка до авторитарна държава. Според този милионерски син „по-рано буржоазията държеше правителството под контрол чрез своята собственост“, докато в новите общества социализмът просто „не функционираше“, освен че пораждаше погрешното убеждение, че човек – чрез партията, почетния лидер или предполагаемия ход на историята – „действа в името на нещо по-голямо от себе си“. [65] Позицията на Хоркхаймер в този материал напълно съответства на анархоантикомунизма, който е много разпространена идеология в западната левица: предполага се, че „безкласовата демокрация“ ще възникне спонтанно от хората чрез „свободно споразумение“, без предполагаемото пагубно влияние на партии или държави. Както проницателно отбелязва Доменико Лозурдо, в началото на 40-те години на ХХ век нацистката военна машина опустошава СССР и затова призивът на Хоркхаймер към социалистите да се откажат от държавната и партийната централизация не е нищо друго освен искане да капитулират пред геноцидното вилнеене на нацистите[66].
Докато в края на памфлета на Хоркхаймер от 1942 г. има неясни намеци, че в социализма може да има нещо желано, по-късните текстове ще извадят наяве категоричното му отхвърляне. Например, когато Адорно и Хоркхаймер обмислят да направят публично изявление за отношението си към Съветския съюз, първият изпраща на втория следната чернова на планирано съавторство: “Нашата философия, като диалектическа критика на цялостната социална тенденция на епохата, стои в най-остра опозиция на политиката и доктрината, която произлиза от Съветския съюз. Ние не сме в състояние да видим в практиката на военните диктатури, маскирани като народни демокрации, нищо друго освен нова форма на репресия.”[67] В тази връзка си струва да се отбележи, като се има предвид огромната липса на материалистически анализ на реално съществуващия социализъм от страна на Адорно и Хоркхаймер, че дори ЦРУ признава, че Съветският съюз не е диктатура. В доклад от 2 март 1955 г. Агенцията ясно заявява: “Дори по времето на Сталин е имало колективно ръководство. Западната идея за диктатор в рамките на комунистическата структура е преувеличена. Недоразуменията по този въпрос се дължат на неразбиране на реалната същност и организация на комунистическата структура на властта”[68].
През 1959 г. Адорно публикува текст, озаглавен „Смисълът на работата с миналото“, в който рециклира „срамната истина“ на „филистерската мъдрост“, спомената в тази по-ранна чернова, а именно, че – в пълно съответствие с доминиращата идеология на Студената война на Запад – фашизмът и комунизмът са едно и също, защото са две форми на „тоталитаризъм“. Открито отхвърляйки гледната точка на „политико-икономическата идеология“, която очевидно разграничава тези два враждуващи лагера, Адорно твърди, че има привилегирован достъп до по-дълбоката социално психологическа динамика, която ги обединява. [69] Като „авторитарни личности“, твърди той ex cathedra, фашистите и комунистите „притежават слабо его“ и компенсират, като се идентифицират с „реално съществуващата власт“ и „великите колективи“. 70] Така самото понятие „авторитарна личност“ е измамна кроежистика, целяща синтезиране на противоположностите чрез психологизираща псевдо диалектика. Освен това то повдига въпроса защо психологията и специфичните начини на мислене изглеждат, поне тук, по-важни за историческото обяснение, отколкото материалните сили и класовата борба.
Въпреки този опит за психологическо отъждествяване на фашисти и комунисти, Адорно все пак предлага в същия текст нацисткото нападение срещу Съветския съюз да бъде оправдано със задна дата поради факта, че болшевиките са – както е казал самият Хитлер – заплаха за западната цивилизация. „Заплахата, че Изтокът ще погълне подножието на Западна Европа, е очевидна – твърдеше Адорно, – и който не ѝ се противопостави, буквално е виновен, че повтаря Чембърлейновото умиротворяване.“[71] Аналогията е показателна, защото в този случай тя би означавала умиротворяване на „фашистките“ комунисти, ако човек не се бори пряко срещу тях. С други думи, колкото и неясна и объркана да е неговата фразеология, това изглежда като призив за военно противопоставяне на разпространението на комунизма (което напълно съответства на подкрепата на Хоркхаймер за империалистическата война на САЩ във Виетнам).
Яростното отхвърляне на реално съществуващия социализъм от страна на Адорно се проявява с пълна сила и в размяната на мнения с Алфред Зон-Ретел. Последният го пита дали отрицателната диалектика има какво да каже за промяната на света и дали Китайската културна революция е част от осъжданата от него „позитивна традиция“. Адорно отговори, че отхвърля „моралния натиск“ от страна на „официалния марксизъм“ за прилагане на философията на практика. 72 „Нищо друго освен отчаянието не може да ни спаси“, твърдеше той с характерния за него размах на дребно буржоазната меланхолия. [73] Като добавя за добро, че събитията в комунистически Китай не са повод за надежда, той обяснява със запомняща се настойчивост, че целият му мисловен живот е бил решително насочен срещу тази форма – а вероятно и срещу други – на социализма: „Би трябвало да се отрека от всичко, което съм мислил през целия си живот, ако призная, че изпитвам нещо друго освен ужас при вида му. “[74] Откритото отдаване на Адорно на отчаянието и едновременното отвращение от действително съществуващия социализъм не са просто идиосинкратични, лични реакции, а са афекти, произтичащи от класовата позиция. „Представителите на съвременното работническо движение – пише Ленин през 1910 г. – откриват, че имат срещу какво да протестират, но няма от какво да се отчайват.“[75] В едно описание, което предугажда дребно буржоазния мрак на Адорно, водачът на първата успешна социалистическа революция в света обяснява, че „отчаянието е характерно за онези, които не разбират причините за злото, не виждат изход и са неспособни да се борят“[76].
Адорно следва тази линия на мислене или по-скоро на усещане и в критиките си към антиимпериалистическия и антикапиталистическия студентски активизъм от 60-те години на ХХ век. Той се съгласява с Хабермас – който сам е бил член на Хитлерюгенд и е учил четири години при „нацисткия философ“ (неговото описание на Хайдегер) – че този активизъм е равнозначен на „ляв фашизъм“. Той защитава Западна Германия като функционираща демокрация, а не като „фашистка“ държава, както твърдят някои от студентите.[77] В същото време той се скарва с Маркузе за това, което преценява като погрешна подкрепа на последния за студентите и антивоенното движение, като изрично заявява, че отговорът на въпроса „какво да се прави?“’, за добрите диалектици е нищо: “целта на истинския праксис би била собственото му премахване.”[78] По този начин той преобръща чрез диалектическа софистика един от основните постулати на марксизма, а именно примата на практиката. Именно в контекста на това обръщане на Маркс наопаки той повтаря за пореден път идеологическата мантра на капиталистическия свят: „Фашизмът и комунизмът са едно и също.“[79] Въпреки че нарича този лозунг „дребнобуржоазен труизъм“, очевидно признавайки идеологическия му статут, той безсрамно го прегръща[80].
Идеализмът е отличителна черта на разсъжденията на Адорно и Хоркхаймер върху реално съществуващия социализъм и, по-общо, върху прогресивните социални движения. Вместо да изследват проектите, които заклеймяват, с каквато и да е строгост и сериозност, с които понякога подхождат към други теми, те разчитат на запазени представи и антикомунистически баналности, лишени от конкретен анализ (въпреки че понякога се позовават на някои от антикомунистическите публикации, като тези на яростния студен воин Артър Кестлер, които са финансирани и подкрепяни от империалистическите държави и техните разузнавателни служби)[81]. Техните трудове по темата не само са забележително лишени от препратки към каквато и да е строга научна работа по въпроса, но и действат така, сякаш подобно сериозно ангажиране дори не е необходимо. Тези текстове се прекланят пред доминиращата идеология, твърдо настоявайки на антисталинистката добросъвестност на своите автори, без да се интересуват от каквито и да било подробности, нюанси или сложности.
Тогава не може да не се запитаме дали студентите не са били прави, когато в края на 60-те години на ХХ век разпространяват листовки, в които твърдят, че тези франкфуртски учени са „леви идиоти на авторитарната държава“, които са „критични на теория, конформистки на практика“. [82] Ханс-Юрген Крал, един от докторантите на Теодор Адорно, стига дотам, че публично очерня своя ментор и останалите франкфуртски професори като „Scheißkritische Theoretiker“ [критични теоретици от най-ниско ниво].[83] Той изказва тази лапидарна критика към тези твърди защитници на теорията на АБС, когато по нареждане на Адорно е арестуван за окупация на университета, свързана с участието му в Социалистическата лига на германските студенти. Фактът, че авторът на „Негативна диалектика“ е извикал полицията, за да бъдат арестувани собствените му студенти, е стандартна отправна точка сред политическите му критици. Както видяхме обаче, това е само върхът на айсберга. То далеч не е странна аномалия, а съответства на неговата политика, на социалната му функция в интелектуалния апарат, на класовото му положение и на цялостната му ориентация в глобалната класова борба.
Туисът на западния „марксизъм“
Брехт предлага неологизма „Tuis“, за да обозначи интелектуалците (Intellektuellen), които като субекти на комерсиализираната култура разбират всичко наопаки (оттук Tellekt-uellen-in). През 30-те години на ХХ в. той споделя идеите си за Туи-новела с Бенямин, а по-късно написва пиеса, възникнала от по-ранните му бележки, озаглавена „Турандот или Конгресът на белязаните“. След като се завръща в Германската демократична република след Втората световна война, за да допринесе за проекта за изграждане на социалистическа държава, за разлика от франкфуртските учени, които се установяват в Западна Германия с финансиране от капиталистическата управляваща класа, „Турандот“ е написана отчасти като сатирична критика на тези западни „марксисти“.
В пиесата Туис са представени като професионални перачи на бели конци, които получават солидна заплата за това, че правят нещата да изглеждат противоположни на истинските. „Цялата страна се управлява от несправедливост“, заявява Сен в Турандот, преди да представи кратко резюме на Теорията на АБС: „а в Академията на Туи всичко, което научаваш, е защо трябва да е така.“[84 ] Обучението на Туи, подобно на работата на Института за социални изследвания, ни учи, че няма алтернатива на господстващия ред, и по този начин изключва възможността за промяна на системата. В една от най-забележителните сцени „туисите“ са показани как се подготвят за конгреса на белязаните. Ню Шан, един от учителите в Академията, управлява система от ролки, която може да повдига или спуска кошница с хляб пред лицето на оратора. При обучението на младеж на име Ши Ме, за да стане туи, той му казва да говори по темата „Защо позицията на Кай Хо е погрешна“ (Кай Хо е революционер, приличащ на Мао Дзедун). Ну Шан обяснява, че ще вдигне кошницата с хляб над главата си, когато Ши Ме каже нещо грешно, и ще я спусне пред лицето му, когато е правилно. След много вдигане и спускане във връзка със способността на Ши Ме да се съобразява с господстващата идеология, аргументите му се засилват до степен на язвителни антикомунистически клевети, лишени от рационална аргументация: „Кай Хо изобщо не е философ, а просто един гларус – кошницата потъва – смутител, жаден за власт нищожество, безотговорен комарджия, мухльо, изнасилвач, неверник, бандит и престъпник. Кошницата виси точно пред устата на говорещия. Тиранин!“[85 ] Тази сцена представя в микрокосмос отношенията между професионалните интелектуалци и техните финансови спонсори в рамките на класовите общества: първите печелят хляба си като академични свободни агенти, като осигуряват възможно най-добрата идеология за вторите. Това е повод за размисъл.
Онова, което Франкфуртската школа можеше да предложи на дарителите на хляб от „оковаващото общество“, не беше никак незначително. Мобилизирайки псевдодиалектическа софистика, те защитаваха на високопарен академичен език линията на Държавния департамент, че комунизмът е неразличим от фашизма, въпреки че 27 милиона съветски граждани бяха дали живота си, за да победят нацистката военна машина през Втората световна война (за да споменем само една от най-ярките форми на противопоставяне между комунизма и фашизма, макар че, разбира се, има и много други, тъй като те са смъртни врагове). Нещо повече, като изместиха класовата борба в полза на една идеалистична критическа теория, откъсната от практическите политически ангажименти, те изместиха самите основи на анализа от историческия материализъм към една обобщена теоретична критика на господството, властта и мисленето за идентичност.
По този начин Адорно и Хоркхаймер в крайна сметка играят ролята на радикални рекуператори. Култивирайки привидната радикалност, те рекуперират самата дейност на критиката в рамките на прозападната, антикомунистическа идеология. Подобно на други представители на дребно буржоазната интелигенция в Европа и Съединените щати, които формираха основата на западния марксизъм, те публично изразяваха социално-шовинистичното си отвращение от това, което описваха като дивашки варвари на Изток, които се осмеляваха да вземат оръжието на марксистката теория а ла Ленин и да го използват, за да действат на принципа, че могат да управляват сами. От относителното удобство на своята финансирана от капиталистите професорска цитадела на Запад те защитаваха превъзходството на евро американския свят, който ги насърчаваше, срещу това, което наричаха проект за изравняване на болшевизираните варвари в нецивилизованата периферия.
Освен това тяхната обобщена критика на господството е част от по-широкообхватна антипартийна и антидържавна идеология, която в крайна сметка лишава левите от инструментите на дисциплинираната организация, необходима за водене на успешни борби срещу добре финансирания политически, военен и културен апарат на капиталистическата управляваща класа. Това напълно съответства на цялостната им политика на поражение, която Адорно изрично прегръща чрез антимарксистката си защита на бездействието като най-висша форма на праксис. Така ръководителите на Академията Туи във Франкфурт, финансирани и подкрепяни в достатъчна степен от капиталистическата управляваща класа и империалистическите държави, включително и от Държавата за национална сигурност на САЩ, в крайна сметка са глобални говорители на антикомунистическата политика на капиталистическо приспособяване. Извивайки ръце от недостатъците на консуматорското общество, които понякога описваха със забележителни подробности, те все пак отказваха да направят нещо практично за тях поради основното предположение, че социалистическото лечение на тези нещастия е много по-лошо от самата болест.
* Настоящата статия се основава и доразвива подробен анализ, чиито обширни препратки допълнително подкрепят изложените тук твърдения: Gabriel Rockhill, „Critical and Revolutionary Theory“ in Domination and Emancipation: Преработване на критиката, изд. Даниел Бенсън (Лондон: Roman & Littlefield International, 2021). Дълбоко съм благодарен на приятелите и колегите, които предоставиха решаваща обратна връзка за по-ранните варианти на тази статия, включително и на тези, които изразиха резерви към някои от аргументите (за което поемам пълна отговорност): Лари Буск, Хелмут-Хари Льовен, Дженифър Понсе де Леон, Салвадор Рангел и Ив Уинтър.