Автор: Божин Трайков
Божин Трайков е социолог, защитил докторска дисертация в Университет на Алберта, Канада.Третата част на поредицата проследява ролята на първия президент на Република България в процеса на утвърждаване на българския антикомунизъм. Желю Желев и антикомунизмът
В българския контекст д-р Желю Желев се очертава като политическа фигура, близка до Вацлав Хавел, за който писах в предишната част на поредицата. Желев става лидер на антикомунистическата опозиция, Съюз на демократичните сили (СДС). СДС възниква първо като формация от активистки организации: Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, Екогласност (природозащитниците), Подкрепа (профсъюзът) и правозащитни организации. Тя се оформя в коалиция, съставена от повече от дузина различни партии. Някои от тях са реформирани партии, които са били забранени през 1947 г., като Българската социалдемократическа партия(БСДП), и наследници на буржоазните партии: Радикалдемократическата партия(РДП) и Демократическата партия(ДП), както и Българският земеделски национален съюз(БЗНС).
Недостатъчна лоялност към антикомунизма?
През 1990 г. Желев става първият демократично избран президент и е на този пост седем години. За тези от десницата Желев не е достатъчно твърд по отношение на комунизма и е готов да направи отстъпки със социалистическата партия. Например, в своята оценка на дисидентските години и политическата кариера на Желев в небезизвестната проамериканска медия Дневник Георги Гочев го представя като дисидент не по избор, а по стечение на обстоятелствата (Гочев, 2014)1 Желев и българските дисиденти са противопоставени на “истинските дисиденти” от Централна Европа, които според автора “са свързани със стария елит и католическата църква”. Изследванията на Барбара Фолк върху историята на дисидентството обаче показват, че мнозинството от дисидентите са леви критици на авторитарната социалистическа държава, а не антисоциалисти. Хавел е изключение. В контраст, антикомунистическия прочит на българските дисиденти, начело на които е Желев, ги описва като хора, тайно свързани с комунистическата партия и готови да изпълняват нейните заповеди.
Подобна оценка на Желев налага разказа за слабостта на лидера и предателството. Тя показва начина на мислене на антикомунистическите хардлайнери в СДС. По-късно в митологията на антикомунизма Желев се превръща във фигура, която тайно работи срещу собствената си партия. Желев обаче не е лидерът, чиято цел е да превърне СДС в силна лява коалиция, като алтернатива на БСП. Такава фигура се явява Петър Дертлиев, председателят на БСДП, като част от СДС. Дертлиев, социалдемократ, хвърлен в затвора за десет години (1947-1957 г.), когато начело на БКП е Вълко Червенков, е харизматичен политик, с твърдото убеждение, че пътя за България е към социалдемократическа социална държава (Желев, 2005, с. 349). Това го прави неприемлива фигура, както в СДС заради левичарството си, така и в БСП, заради антикомунистическата си позиция и желанието да изгради алтернативна левица, която да отнеме от техния вот (пак там, с. 349-357). Въпреки популярността си Дертлиев не само не получава необходимата подкрепа, която да обърне СДС към левия политически спектър, но се случва точно обратното. От 1992 г. нататък партията се движи все по-надясно.
Десните – фашизъм и неолиберализъм
Желев обобщава този процес като “тотална промяна на СДС вдясно, идеологически и политически”, която го превръща от антикомунистическа, но и антифашистка демократична коалиция в крайно антикомунистическа, водена от реваншистки стремежи; тя се характеризира с “открити опити за реабилитация на фашисткото минало… отмяна на присъдите на Народния съд, отмяна на референдума от 1946 г. [с който се премахва монархията и България се обявява за република]… приемане на Легионерите, типична фашистка формация” в СДС (Желев 2015, с. 286-87).
В политическата си автобиография Желев се спира на конфронтационното отношение на първото правителство на СДС на Филип Димитров (1991-1992 г.): то успява да противопостави двата големи профсъюза, другите политически партии, пресата и Българската православна църква (Желев 2015, с. 442). Този политически удар е толкова тежък, че СДС се връща на власт едва през 1997 г., когато хиперинфлацията и масовото недоволство от безсилието на БСП да спре финансовия колапс и управлението на организираната престъпност водят до възможност за започване на крайни неолиберални реформи известни като “шокова терапия” и в България. Иван Костов доведе докрай неолибералната реформа на шоковата терапия, започната през 1991 г. от Димитров. Йохана Бокман посочва България като третата страна, приложила шокова терапия, след Полша и Чехословакия (2011, с. 191). Резултатът от неолибералната политика от 1991 г. е толкова опустошителен, че СДС не успява да се задържи повече от година на власт и остава в опозиция в продължение на шест години. През 1997 г. обаче, чрез сделки с МВФ и Световната банка, както и с голяма подкрепа от САЩ, Иван Костов успява да промени целия политико-икономически курс на държавата и да наложи крайния неолиберализъм.
Желев – истински дисидент или фалшив?
Десните политици се оплакват от липсата на силни антикомунистически лидери като Хавел, които не биха направили отстъпки на бившата комунистическата партия. Въпреки това, подобно на Хавел, който застава на страната на неолибералния премиер Вацлав Клаус, Желев е безкритичен към неолибералните реформи на СДС. Той възхвалява ликвидационната политика на СДС, наричайки я “връщане на земята на народа” (Желев, 1998). Политиката на ликвидация е продиктувана от ревността на СДС за декомунизация и има катастрофални последици за българското селско стопанство. Тя доведе до концентрация на земята в ръцете на няколко големи играчи(арендотори). Аграрната реформа на СДС на практика означава унищожаване на животновъдството и изоставянето на огромни количества земя; приватизацията на кабинета “Костов” слага края на процеса на деиндустриализация, демонтираните държавни предприятия са продадени на девалвирани цени. Само 15% от приватизираните предприятия остават в производство, в сравнение с 90% в Чехия (Митев, 2011, с. 47).
Преди цивилизационния избор на президента Петър Стоянов (1997-2002), който като реторика е разновидност на централноевропейското завръщане в Европа (виж предната част), президентът Желев определя външнополитическите приоритети като скъсване със Съветския съюз и политическите, военните и икономическите структури на Източния блок. Крайната цел е членство в НАТО и ЕС. По този начин той по нищо не се различава от своите колеги от т.нар. Вишеградска четворка – Чехия, Полша, Унгария, Словакия. Ако Петър Дертлиев е политическият лидер, който не желае да прави компромиси с политиката на благосъстояние в името на реформите, то Желев е лидерът, за когото имперски структури, като НАТО, МВФ и Световната банка служат като гаранти за демократизацията на България. Следователно, дали от политическа наивност, или от твърда вяра в благосклонността на тези институции, Желев е по-близо до крайния неолиберализъм на ръководството на СДС след 1992 г., отколкото си мисли.
Ореолът на антикомунистически герой
Днес е прието, че в историята на българската интелектуална мисъл структурното сравнение между комунизма и фашизма започва с книгата Фашизъмът на философа, дисидент и в последствие президент д-р Желю Желев. В книгата, публикувана през 1982 г. и впоследствие изтеглена от разпространение, Желев никога не прави сравнение между комунизма и фашизма, но читателите му възприемат подобно сравнение като подразбиращо се (Валявичарска, 2014). Книгата и нейната съдба, както и изпадането на Желев в немилост пред комунистическата партия, му спечелват статута на интелектуалец-дисидент. Въпреки че книгата е написана през 1967 г., първият опит за нейното публикуване е през 1982 г., когато са издадени едва 10 000 екземпляра, а след това са изтеглени от книжарниците след три дни. Въпреки това 7000 екземпляра са продадени и започват да се разпространяват сред интелектуалците. Носят се слухове, че дори дъщерята на Тодор Живков – Людмила, е имала личен екземпляр. Като докторант по философия Желев и преди е имал проблеми. Теоретичните му спорове с академик Тодор Павлов, ръководител на катедрата по философия в Софийския университет, му костват членството в БКП. В спомените си бившия президент пише, че причина за безпардонното отношение на Павлов е либералния прочит на Хегеловата диалектика, който Желев прави. Драматичната история на книгата и на нейния автор утвърждават Фашизмът като забранен плод не само в интелектуалните среди, но най-вече сред обикновените хора от всички слоеве на обществото. Книгата е възприемана като “откровение, разобличаваща истина” от “десетки хиляди” (Валявичарска, с. 321).
“Тоталитарните близнаци”
Веригата от събития, която дава на Желев репутацията на дисидент, някак си оставя настрана въпроса за основанието на неговата теза. В предговора към същата книга от 2012 г., но с подходящо за настоящата идеологическа конюнктура заглавие: Тоталитарните близнаци: Фашизмът трийсет години по-късно, Желев отново твърди, че в сравнение с комунизма фашизмът е по-малкото зло, защото поне не посяга на частната собственост. Това е същата линия на разсъждение, която германския консервативен историк Ернст Нолте, демонстрира, когато обсъжда “положителния” аспект на италианския фашизъм. За него италианският фашизъм е “положителен, защото не премахва икономическата свобода на пазара” и “спестява на италианския народ съвършения тоталитаризъм на Сталин” (Nolte, 1993, с. 6). Същата теза застъпват и видните идеолози на неолиберализма Фридрих Хайек и Лудвиг фон Мизес, като последния дори определя фашизма, като стожер срещу болшевизма в Европа. Нолте е също известен с аисторичната си теза, че нацизма е имитация на болшевизма. Съзнателно или не, в предговора към книгата си от 1990 г. Желев повтаря дословно тезата на Нолте, когато говори за фашизма като за “копие, плагиатствано от оригинала [има се предвид комунизма]” (Желев, 1990, с. 11).
Неизбежно се налага въпросът: ако Народна република България от 60-те и 80-те години на ХХ век е тоталитарна държава, или ако използваме имплицитната аналогия на Желев – същата като фашистка държава – как фашистката държава би отмъстила на политическите си противници и как късната социалистическа държава отмъщава на дисиденти като Желев? Италианският комунистически политик и интелектуалец Антонио Грамши умира във фашистки затвор през 1937 г. Българският комунистически поет и антифашист Никола Вапцаров е екзекутиран в София през 1942 г. За сравнение, Желю Желев е изключен от Комунистическата партия заради философската си атака срещу марксизма-ленинизма и отива в изгнание в селото на съпругата си, където пише Фашизъмът.
Въпреки първоначалния замисъл на автора, книгата на Желев днес отваря въпроси по-скоро за близостта на капитализма с фашизма, а не с комунизма. Освен икономическите механизми за потискане на свободата на словото в условията на либерална демокрация – маргинализиране и изтласкване от пазара на средствата за масова информация, какъвто е случаят с награждавания журналист Сиймор Хърш, след репортажите му за Сирия, по-тревожно развитие има вкарването в затвора на основателя на Wikileaks Джулиан Асанж. Подобни примери поставят въпроса дали след четиридесет години неолиберално преструктуриране, следвайки разказа на Желев, не трябва да сравняваме фашистките репресии с опитите за заглушаване на критичните гласове в късния капитализъм. Случилото се с Челси Манинг, Джулиан Асанж и Едуард Сноудън сигнализира сериозна антидемократична промяна в рамките на глобалния капитализъм под контрола на САЩ.
Защо все пак тоталитарното минало си остава доминиращият обяснителен разказ за четиридесет и петте години от българската история преди падането на Берлинската стена? Тоталитаризмът е ключов компонент на антикомунистическия дискурс, който доминира в българската обществена и политическа сфера. Той може би води началото си от дисидентските писания на Желю Желев, но е възприет както от (нео)либералните, така и от консервативните интелектуалци и политици в България. Валявичарска (2014) подчертава как дискурсът на тоталитаризма “завладява” източноевропейските общества в един много специфичен момент “по време на радикалния исторически обрат, сложил край на социализма през XX век – за да подкрепи аргументите за неизбежността на капиталистическите отношения” (2014, с. 308). Като идеологически дискурс антикомунизмът не бива да се разглежда отделно от неолиберализма. Колкото по-сурови са неолибералните реформи, толкова повече се засилва антикомунистическият дискурс следващ идеологизирания тоталитарен модел, като обяснителен режим за миналото ни.
Следва продължение…
- Георги Гочев е филолог в Нов български университет, автор във в. Дневник и редактор на в. Литературен вестник. [↩]