Автор: Божин Трайков
Божин Трайков е социолог, защитил докторска дисертация в Университет на Алберта, Канада.Втора част от текст проследяващ историческия контекст на процесите утвърждаващи антикомунизма като хегемонен в Източна Европа и как той се превръща в механизъм за геополитически контрол.Източноевропейските дисиденти и антикомунизмът
Американският политолог, Барбара Фолк (2003) проследява началото на антикомунистическия дискурс в Централна и Източна Европа с неуспешните революции в Унгария (1956 г.) и Прага (1968 г.), които са ръководени от членове на комунистическите партии. Именно заради това “голяма част от опозицията срещу авторитарния комунизъм израства и остава ангажирана с левицата“ (Falk 2003, p. 61). Фолк смята, че съпротивата след смъртта на Сталин в Източна Европа не е антикомунистическа съпротива, а съпротива срещу нейната конкретна форма. Според автора, че случаят е такъв, показва преобладаващата роля на работническите съвети по време на унгарското въстание (2003, с. 109-110). Също като в Будапеща, а и в Париж, събитията в Прага са с главно участие на работническата класа, дължащо се на политиката на индустриализация.
Но както и след Париж 68-а, когато на преден план излизат антимарксистите, решаваща е последващата роля на интелектуалците във формирането на антикомунистически дискурс в Източна Европа.
Въпреки че мнозинството от дисидентите в Източния блок са политически леви, те не разбират опасностите на „прехода“ към капитализъм. Те се фокусират върху въпроса за гражданското общество и правата на човека, забравяйки за проблеми като частната собственост и класовия конфликт (Falk, 2003, с. 327). Освен това, вторачвайки се в гражданското общество, дисидентите не успяват да разберат новата форма, която капитализмът придобива при неолиберализма. Както посочва Фолк, дисидентите приемат постулата за демокрация и свободен пазар, докато последният “се превръща в икономическата част на един неделим пакет” (330).
Тяхното разбиране за пазарна икономика обаче е това за европейския пазар на социалната държава, за пазара на “златната следвоенна епоха” (с. 330-331). Нормализирането и натурализирането на пазара от страна на дисидентите не се различава много от същността на неолибералната идеология за икономиката като нещо извън обхвата на човека, непредсказуем и невидим ред (Slobodian, 2018).
Нормализирането на пазара, неговото натурализиране кара дисидентски настроени либерални интелектуалци като Хавел в Чехословакия, Михник в Полша, Желев в България да подкрепят неолибералните реформи. Завръщането към Европа, т.е. преходът към свободен пазар и демокрация, се превръща в новия здрав разум. Осъзнаването, че това завръщане поема по пътя на чикагския неолиберализъм на Вашингтонския консенсус, идва по-късно. Либералната демокрация се е превръща в кодово понятие за капитализма, особено след появата на теорията за демократизацията през 80-те години на ХХ век (Robinson, 1996).
Както посочва Фалк, именно с резултата от трансформацията на Източна Европа от социалистически в капиталистически държави и общества дисидентите, които преди това се определят като леви, се колебаят дали да се нарекат социалисти (2003, с. 344). Следователно историята на дисидентската съпротива придобива особена форма, при която от вътрешни критици на социализма, дисидентите се превръщат в либералните интелектуалци -гаранти на новия капитализъм. Това включва и формулировка на миналото, при която историята на социализма се интерпретира като откъсване от имагинерно всеобщо европейско развитие.
Така конструирането на понятието за завръщане в Европа безспорно нормализира пазара. Простата формула на този наратив съпоставя “цивилизована” Европа с “азиатска”, “варварска” Русия/Съветския съюз (Todorova, 2009) Европа има пазар, за разлика от СССР, който има планова икономика.
Представянето на трансформацията от социализъм към капитализъм, като „завръщане в Европа“ се опират на груба дихотомия – цивилизован/европейски срещу варварски/азиатски, демократичен срещу тоталитарен, модерен срещу примитивен. Тодорова (2009) показва как видни източноевропейски интелектуалци като Милан Кундера и Вацлав Хавел се разграничават от Русия, твърдейки, че централноевропейската култура няма нищо общо с руската (Todorova, 2009, с. 140-161). Подобни възгледи са в рязък контраст с представата за СССР като освободител и гарант на националната независимост, която самият Кундера документира за Чехословакия (Falk, 2003, с. 59).
През 1990 г. по отношение на ръководството на Пражката пролет Хавел заявява, че “вместо горди представители на народа [те]… са се държали като виновни слуги” по време на съветската окупация през 1968 г. (Falk, 2003, с. 208). Излизайки от лидера на „нежната революция“, подобно изказване сигнализира за дискредитирането на идеала за социализъм с човешко лице и лява политика. Затова не е чудно, че президентът Хавел предпочита да приеме неолибералните реформи на премиера Вацлав Клаус, а не социалдемокрацията на сваления лидер на Комунистическата партия и Пражката революция Дубчек.
По ирония на съдбата критиката на Хавел за подмяната на социалистическите идеали с консуматорството, при което свободата се свежда до купуването на марки перални машини, напомня критиките на фасадната демокрация в капиталистическата система (Havel, 2018). И все пак, Хавел има основен принос за курса на Източна Европа към превръщането ѝ в част от глобалния капитализъм, включително неговата милитаристична структура под формата на НАТО.